Майк Резник - Инферно

Накрая Лабу се появи още веднъж на екрана, за да провъзгласи своята така наречена „политика спрямо къртиците“ — даваха им се шестдесет дни да напуснат планетата. Нямаха право да вземат нищо със себе си — никакво имущество, храна или пари. Всяка къртица, останала на Фалигор след посочения срок, престъпваше закона и щеше да бъде съдена и екзекутирана по кратката процедура за държавна измяна.

Къртиците протестираха толкова яростно, колкото умееха. Много от тях бяха родени на Фалигор. Живееха тук, работеха и плащаха данъците си, примиряваха се с неравенството, а сега ги изхвърляха само с дрехите на гърба. Дори и да искаха да се подчинят, нямаше достатъчно кораби да ги превозят и тъй като валутата на Фалигор не струваше нищо на другите планети, не можеха да си наемат и кораби отвън.

Накрая някои от чуждите посолства, които видяха възможност да спечелят планетата на къртиците за своята кауза, организираха контингент от спасителни кораби да извозят изгнаниците. Лабу реши да улесни задачата им, като методично излавяше нежеланите си поданици по цялата планета и ги събираше в лагери за интернирани, където щяха да чакат да ги откарат.

За един сравнително слабо развит свят това беше забележителна операция. За по-малко от шестдесет дни около седем милиона къртици бяха закарани в лагерите. От тях само четиристотин хиляди не успяха да напуснат планетата навреме, но Лабу отпусна още една седмица и за тяхното спасяване.

Когато и последната къртица напусна Фалигор (малкото, които упорито отказваха да заминат, бяха излавяни методично от частите на Уидърспун), Лабу излезе с ново обръщение към народа си.

Той уведоми своите поданици, че за пръв път от цяло поколение Фалигор е чист. След като всички външни врагове си бяха заминали като къртиците или бяха държани на разстояние като хората, беше дошло времето да построят своята Утопия.

— И това ще стане — добави той — веднага щом ликвидираме вътрешния враг.

Картрайт тъкмо приготвяше сутрешното си кафе, когато на входната врата се почука. Първото му движение беше да се скрие, но знаеше, че няма смисъл. Ако бяха дошли за него, така или иначе щяха да го открият.

Вторият му порив беше да грабне пушката, но имаше някаква нищожна вероятност да го търсят само за разпит или да искат сведения за някой съсед. Видът на пушката в ръцете му можеше мигновено да подтикне главорезите на Лабу към насилие.

Накрая въздъхна дълбоко и тръгна към входната врата. На фотоклетката не можеше да се разчита, тъй като нямаше ток — нещо обичайно в последно време, затова протегна ръка, хвана бравата и я натисна. Пред него стоеше Сюзън Бедоус.

— Артър, добре ли си? — попита тя и бързо влезе вътре, за да го подкрепи. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Нервна реакция — отвърна той и бързо затвори вратата след нея. — Какво, за Бога, правиш тук, Сюзън?

— Не получи ли съобщението ми? Изпратих го по подпространственото радио преди два дни.

— Не съм получавал съобщения по подпространственото радио повече от три месеца.

— Но аз ти пратих!

— Вярвам ти — отвърна Картрайт и я въведе в запуснатия хол. — Влизай и се настанявай. Как си?

— Добре съм, благодаря. Но не мога да кажа същото за Фалигор.

— Защо се върна?

— Езра и Марта Симпсън са починали. Идвам за погребението им.

— Но това е нелепо, Сюзън, даже повече от нелепо! Те са мъртви от близо месец.

— Аз разбрах едва преди два дни. Пратих телеграма да питам кога е погребението и получих отговор, че ще бъде утре.

— Онзи, с когото си се свързала, дори не ги е познавал — уморено изрече Картрайт.

— Но защо тогава ми казаха?…

— Трябвало е да платиш двеста кредита за входна виза, а изходната струва сто. Фалигор има отчаяна нужда от твърда валута. За тях са важни твоите триста кредита, които всъщност са повече — на чуждите кораби не е разрешено да кацат на планетата и без съмнение е трябвало да платиш поне още хиляда за полета с кораб на правителството, за да стигнеш до Фалигор. Къде си отседнала?

— Имам стая в „Империал“ в Рем.

— И там също няма да приемат местна валута, освен ако не си язон. Но щом вече си тук, ще останеш при мен. Поне тези пари няма да идат в ръцете на Лабу.

Бедоус премълча.

— Ясно, че работите са лоши, но колко? — изрече тя най-сетне.

— Не си представям, че може да стане по-лошо. Чу ли за къртиците?

Тя кимна.

— Интересно, как онзи успя да излезе сух от водата?