Ерик Ръсел - Почакаймалковците

Никой не отговори.

Лий погледна часовника си.

— Ще ви дам два часа да помислите. След това излитаме. Ако има кандидат, ще ме намери в кабината.

В определения за излитане час „Гръмовержец“ се вдигна сред пламъци, без да остави никакъв представител на чуждия свят. Някой ден щеше да има такъв, в това нямаше съмнение. Някой ден склонен на това отшелник ще се засели за постоянно тук. Сред жителите на Земята винаги може да се намери чудак или мъченик.

Но още не бе дошло това време.

На Етерна времето никога не идваше бързо.

Светлорозовата планета, на която се намираше щабът на Сектор Четири, се бе превърнала в голям диск, преди Паскоу да сметне за уместно да коментира замислеността на Лий.

— От седем седмици вече сме по обратен курс и още си занесен. Всеки би помислил, че трудно си се разделил с онова място. Какво ти става?

— Нали ти казах вече. Безпокоят ме.

— Няма логика — заяви Паскоу. — Вярно, че не можем да се справим с най-бавните пълзачи във вселената. Но какво от това? Не ни остава нищо друго, освен да ги зарежем и да ги забравим.

— Не можем да ги зарежем, както казваш ти. Да ги забравим е вече друго. В тях има особен смисъл, който не ми харесва.

— Бъди по-конкретен — подсказа Паскоу.

— Добре, ще бъда. В далечното минало Земята е водила десетки големи войни. Някои са били предизвикани от алчност, амбиция, страх, завист, желание за спасяване на престижа или чиста глупост. Но е имало и някои, предизвикани от чист алтруизъм.

— А?

— Някои — продължи Лий упорито — са се дължали на печалния факт, че пътят към ада е застлан с добри намерения. Големи, бързоподвижни нации са се опитвали да вкарат малки, бавноподвижни в своето по-стремително темпо. Понякога бавноподвижните не можели да вървят в крак, негодували, че ги карат насила да опитат, започвали да стрелят, за да защитят правото си да карат бавно. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам поуката, ала не и смисъла — отвърна Паскоу. — Почакаймалковците не са способни да убият дори куцо псе. Пък и никой не ги препира.

— Нямам предвид тази страна на въпроса.

— А какво тогава?

— Земята има един проблем, на който никога не се е обръщало нужното внимание. Ако му се обръщаше внимание, нямаше да предизвиква войни.

— Кой проблем?

— За темпото — отговори Лий. — По-рано този проблем никога не е придобивал за нас такива размери, че да го видим в истинската му светлина. Разликата между бързо и бавно винаги е била толкова малка, че не сме я забелязвали. — Той посочи през илюминатора океана от звезди, пръснати като искрящ прах в мрака. — А сега знаем, че там го има същото, многократно увеличено. Знаем, че между неизброимите и вечни проблеми на космоса е проблемът за темпото, усилено до страхотни размери.

Паскоу помисли.

— Тук съм съгласен с теб. Не мога да споря по този въпрос, защото той е вече очебиен. Рано или късно неведнъж ще се сблъскаме с него. Накрая непременно ще изникне някъде другаде.

— Затова именно се безпокоя — каза Лий.

— Плаши се колкото щеш — заяви Паскоу. — Аз не се тревожа. Мен не ме засяга. Какво ме е грижа, ако някой побъркан разузнавач открие организми, дори по-бавни от почакаймалковците? Те нямат никакво значение в младия ми живот.

— Непременно по-бавни ли трябва да намери? — попита Лий.

Паскоу го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Както сам призна, налице е проблемът за темпото. Обърни го наопаки и го разгледай отново. Какво ще стане, ако попаднем на същества, двадесет пъти по-бързи от нас? Същества, които гледат на нас почти по същия начин, както ние гледахме на почакаймалковците.

Замисляйки се за две-три минути, Паскоу обърса челото си и рече неубедително:

— Не може да бъде!

— Така ли? Защо?

— Защото щяхме да ги срещнем отдавна. Те първи щяха да дойдат при нас.

— Ами ако имат да изминават сто пъти по-дълъг път? Или са млада раса, на една десета от възрастта на нашата раса, ала вече почти изравнила се с нас?

— Виж какво — рече Паскоу, придобивайки същото изражение, което Лий имаше от седмици, — и без това неприятностите ни са доста, та не е нужно да се мъчиш да ни създаваш нови.

Все пак, когато корабът кацна, Лий продължаваше да обмисля въпроса от всички възможни страни и все по-малко да му харесва.

Служителят от Сектор Четири влезе в кабината с куп документи.

— Лейтенант Вон на вашите услуги, капитане — заяви той възторжено. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно и полезно.