Ерик Ръсел - Почакаймалковците

— Това е поражение — настояваше Паскоу, който не схващаше същността на въпроса, тъй като не се бе замислял досега върху него. — Плановете ни са осуетени и това не ни харесва. Ние сме неудържимата сила, която най-после се е натъкнала на нещо непоклатимо. Взривът е в собствените ни души. От съществата, населяващи този свят, никога няма да се получи истинска експлозия с такава сила, че да ни разтърси. Толкова са бавни, че не могат да загреят.

— Те не ме тревожат в това отношение. Безпокоят ме със самото си съществуване.

— Дори и в нашия свят винаги е имало пипкави хора.

— Именно! — подкрепи го Лий натъртено. — И тъкмо от това ми настръхва косата сега.

Високоговорителят го прекъсна с учтиво прокашляне и произнесе:

— Тук Огилви, сър. Събрахме гранитни отломки, кварцови образци и други неща. В момента съм на хиляда и двеста фута височина и виждам кораба в далечината. Не ми харесва гледката.

— Какво има?

— Градът се опразва. Също и съседните села. Тръгнали са на цели пълчища към вас. Авангардът ще ви достигне за около три часа. — След кратко мълчание: — Нищо не показва враждебни намерения, няма никакъв признак за организирано настъпление. Доколкото мога да съдя, просто паплач, подтиквана от обикновено любопитство. Но пуснете ли тая сган да оглежда кораба, няма да можете да мръднете, ако не изпепелите хиляди от тях.

Лий се замисли. Корабът беше дълъг една миля. Подемните му дюзи стърчаха на половин миля от всяка страна, опашната дюза беше със същата дължина. Трябваха му около две квадратни мили свободно пространство, за да излети, без да навреди на околните.

На „Гръмовержец“ имаше хиляда и сто души. Шестстотин бяха нужни да помагат в излитането. Така петстотин оставаха на земята да държат тълпата на разстояние около периметър от две квадратни мили. А те трябваше да бъдат превозени с хеликоптер по няколко наведнъж до новото място за кацане. Можеше ли да стане това? Можеше… но то беше отчайващо безполезно.

— Ще се преместим на сто мили, преди да дойдат тук — съобщи Лий на Огилви. — Така ще ги забавим с два-три дни.

— Да се прибирам ли, сър?

— Както желаеш.

— Пътниците не са доволни и искат да увеличат числеността си. Затова ще стоя настрана. Ако ви изпусна от очи, ще се ориентирам по радиомаяка ви.

— Много добре. — Лий се обърна към диафона. — Дайте със сирената сигнал на ония нехранимайковци навън да се прибират. Проверете дали целият екипаж е налице. Пригответе се за излитане.

— Правило седмо — каза Паскоу, като се подсмихна. — Всяко действие, което причинява излишни страдания на невраждебни същества, ще се смята за сериозно престъпление по Контактния кодекс. — Той направи ироничен жест. — Значи пъплят към пас като огромна армия ленивци, а ние трябва да подвием опашки и да бягаме.

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — попита Лий раздразнено.

— Не. Нищо. Там е бедата.

Сирената зави. Скоро след това „Гръмовержец“ затрепери бавно, но отмерено, докато загряваха горивните му камери и дюзите. Хофнейгъл се втурна в кабината. Той стискаше в пестник руло измачкани схеми, очите му гледаха диво.

— Какво си въобразявате? — кресна той, като размахваше схемите и забрави да каже „сър“. — Две последователни смени се занимаваме с тая работа, на всичко отгоре се отказахме от почивката си и тъкмо успяхме да втълпим на един знака на орбитата, изведнъж ни викате да се прибираме. — Той чакаше килнал.

— Местим се.

— Местим ли се? — Изражението му беше такова, като че за пръв път чуваше да се върши такова нещо. — Къде?

— На сто мили по-нататък.

Хофнейгъл се вторачи, сякаш не му се вярваше, преглътна с мъка, отвори уста, затвори я, отвори я пак.

— Но това значи, че трябва да започваме отначало с някоя друга група.

— Боя се, че е така — потвърди Лий. — Тия, с които се опитвахте да разговаряте, могат да дойдат с нас, но ще бъде нужно много време, докато разберат какво искаме. Не остава нищо друго, освен да започнете наново.

— Не! — ревна Хофнейгъл побеснял. — О, не! Всичко друго, само не и това!

Зад него нахълта Ромеро и каза:

— Всичко друго, само не какво? — Той дишаше тежко и едва се държеше на крака.

Мъчейки се да му обясни неприятната новина, Хофнейгъл се затрудни да намери подходящи думи, успя само безсилно да размаха ръце.

— Един специалист не може да установи контакт с друг специалист — забеляза Паскоу с академичен интерес.

— Ще местят кораба — избъбри Хофнейгъл с голямо усилие. В думите му звучеше уплаха.