Ерик Ръсел - Почакаймалковците

Като изкрещя: „Какво?“, Ромеро стана с две отсенки по-червен от почакаймалковците. Всъщност докато стоеше облещен и полувцепенен, за миг заприлича на тях.

— Махайте се — сопна се Лий. — Махайте се, докато не е дошъл Нолън да станем трима на двама. Вървете някъде да ви мине. Помнете, че не сте единствените, забъркани в тая каша.

— Може да не сме единствените — каза Хофнейгъл горчиво. — Но върху нас пада цялата тежест на…

— Всеки носи по някаква тежест — отвърна Лий. — И всеки пъшка здравата под нея. Измитайте се, докато не са ме прихванали дяволите и не съм повикал конвой да ви откара.

Тръгнаха с явна неохота. Лий седеше на бюрото си и хапеше долната си устна, докато се занимаваше със служебни книжа. Изминаха двадесет минути. Най-после погледна стенния хронометър, включи диафона, заговори на Бентли:

— Защо се бавим?

— Нямаме сигнал от командната кабина, сър. Превключи се на командната кабина.

— Какво чакаме?

— Оная пасмина от влака още се разтакава на такова разстояние, че ще ги изпогорим, капитане. Или никой не им е казал да се дръпнат, или пък, ако им е казал, още не са загрели.

Лий рядко псуваше, но този път изтърси енергично една звучна ругатня. Превключи се за трети път, свърза се с Хардинг.

— Лейтенанте, изкарай бързо два взвода от хората си. Да приберат всички ония чуждоземни пътници във влака им. Вдигнете ги, пренесете ги дотам, натикайте ги вътре и се върнете колкото можете по-бързо.

Той се залови пак с книжата си, докато Паскоу седеше в един ъгъл, гризеше пръстите си и се хилеше под мустак. След половин час Лий произнесе повторно същата звучна ругатня и прибягна пак до диафона.

— Как е положението сега?

— Все още нямаме сигнал, капитане — отговори Бентли с тон на пълно примирение.

Отново на командната кабина:

— Наредих да излетим незабавно, щом се даде сигнал за готовност. Защо не сме излетели?

— Един чуждоземен е още в опасната зона, сър.

След това на Хардинг:

— Не ви ли казах да приберете ония чуждоземци във влака им?

— Тъй вярно, сър, казахте. От петнадесет минути всички пътници са по местата си.

— Глупости, драги! Оставили са един да се шляе и той задържа целия кораб.

— Тоя не е от влака, сър — отвърна Хардинг търпеливо. — Пристигна с кола. Не сте давали никакви нареждания за него.

Лий задращи бюрото с двете си ръце, после изрева:

— Махайте го оттам. Напъхайте го в таратайката му и я засилете по пътя. Веднага. — След това се облегна на креслото си и замърмори под нос.

— Май искаш да подадеш оставка и да си купиш ферма, а? — запита го Паскоу.

Новото място за кацане беше на билото на единствения гол хълм на няколко мили наоколо. Овъглени пънове свидетелствуваха за преминал горски пожар, който е започнал от върха, плъпнал е надолу по склоновете, докато е бил спрян вероятно от проливен дъжд.

Във всички посоки се разстилаха гъсто обрасли възвишения. Наблизо не минаваше никаква железопътна линия, но в долината имаше път, а зад него — криволичеща река. На не повече от четири мили разстояние се виждаха две села, на единадесет мили на север се простираше някакъв град от средна величина.

Познаването на местните условия позволяваше изследването да става много бързо. Ърншоу, сменилият Огилви пилот, изкара хеликоптера с Уолтърсън и четирима други експерти, натъпкани вътре. Патрулната кола тръгна към града с товар от специалисти, между които беше и Паскоу. Трима ботаници и един лесовъд поеха към горите, придружени от цяла дузина хора на Хардинг, които щяха да носят трофеите им.

Хофнейгъл, Ромеро и Нолън се домъкнаха през баири и долове до най-близкото село, разстлаха обяснителните си схеми на малкия площад и се замолиха дано се намери някой селски гений, който да може да схване смисъла на някой елементарен жест за по-малко от една седмица. Група инженери от кораба тръгнаха да изучават жиците, опънати на решетести мачти по хълмовете на запад и юг.

Един риболовен експерт, за когото се говореше, че бил запознат от рождение с рибешкото племе, седя с часове на речния бряг и размахва въдиците си, без да знае каква стръв да употреби, какво ще улови и изобщо дали ще може да го улови до края на живота си.

През цялата тази кратка оргия на събиране на сведения Лий остана на кораба. Измъчваше го някакво мрачно предчувствие за развоя на бъдещите събития. След време се оказа прав. В разстояние на тридесет часа Ърншоу два пъти бе предавал управлението на Огилви и сега летеше за трети път. Той се намираше на петнадесет хиляди фута над „Гръмовержец“, когато се обади: