Ерик Ръсел - Почакаймалковците

Извивайки глава да погледне през задното прозорче, Паскоу рече:

— Като социолог мога да ви кажа авторитетно следното: някои от тая пасмина са крайно безразсъдни. Ако този луд отива за града, който сега е на около тридесет мили, ще стигне дотам за не повече от дванадесет часа. — После се намръщи, стана сериозен и добави: — При положение че реакциите им съответствуват на движенията им, като едното е толкова бавно, колкото и другото, не бих се учудил, ако и те имат транспортни проблеми, подобно на всеки друг свят.

Никой нема̀ възможност да се изкаже по този въпрос. И осмината политнаха едновременно напред, когато спирачките задействуваха. Навлизаха в предградията, чиито улици гъмжаха от пешеходци, коли и тролейбуси. След това се наложи да карат само на първа скорост; шофьорът трябваше да учи абсолютно нови похвати, а това не беше лесно.

Червенолики хора в еднакво безполово облекло кръстосваха бавно-бавно пътищата така, като че всеки миг ще легнат и ще заспят. Някои се движеха по-бързо от други, а най-чевръстите измежду множеството пречеха и създаваха безредие. Никой не спря да се зазяпа в минаващата кола нашественичка, но повечето се заковаха на място с изумено изражение, когато бяха вече на една миля зад нея.

Лий и спътниците му изпитваха силно изкушение да обяснят бавността с глупост. Но не му се поддадоха. Доказателствата за противното бяха толкова солидни, че не можеха да се отрекат.

Улиците бяха гладки, прави и добре изпипани, с тротоари, канавки и отводнителни канали. Никоя постройка не се издигаше по-високо от шестдесет фута, ала всички бяха здраво построени и съвсем не примитивни. Колите не бяха многобройни според земните критерии, но от техническа гледна точка изглеждаха добре изработени. Тролейбусите бяха малки, задвижвани със слънчева енергия, бавноподвижни и возеха по две дузини пътници.

Спряха за няколко минути до някаква строяща се сграда, приковаха вниманието си в един работник, който тъкмо слагаше една тухла, и пресметнаха, че за тази работа са му нужни двадесет минути. Три тухли на час.

Като направи бързо изчисление, Лий каза:

— Ако приемем, че дните и нощите им са по шест месеца, и предположим, че имат работен ден, равен на нашите осем часа, тоя приятел иззидва малко повече от хиляда тухли на час. — Той сви устни, изсвири късо. — Не познавам същество, способно да гради дори с половината на тази скорост. Даже на Земята само робот може да се мери с него.

Другите обмислиха тази страна на въпроса мълчаливо. Патрулната кола продължи нататък, стигна до един площад, на който имаше обществен паркинг с около четиридесет машини. Гледката беше неотразима. Минаха направо покрай двама униформени служители и оставиха колата си внимателно в края на една редица. Очните ябълки на служителите започнаха бавно да се завъртат.

Лий заговори на шофьора, радиста и артилериста:

— Вие тримата стойте тук. Ако някой вземе да се меси, грабнете го, изтърсете го на сто ярда по-нататък и го оставете да опита пак. Ако забележите, че се готвят да ви вдигнат във въздуха, просто преместете колата в другия край на паркинга. Дойдат ли при вас, върнете се обратно тук.

— Къде отиваш? — полюбопитствува Хардинг.

— Ей там. — Лий посочи едно служебно на вид здание. — За да пестим време, предлагам ти, твоите хора и Паскоу да опитате на други места. Изберете си по едно, влезте вътре, вижте дали ще научите нещо ценно. — Той погледна часовника си. — Прибиране точно в три. Никакво разтакаване. Който закъснее, ще върви пеш девет мили.

Когато тръгна, забеляза на двадесет ярда един служител, движещ се към него с облещени бухалски очи. Лий се приближи смело до него, издърпа кочана с билети от несъпротивляващата се ръка, откъсна един, пъхна кочана обратно в червените пръсти, добави едно сребърно копче като такса и продължи нататък. Той изпитваше весело задоволство от тази честна постъпка. Докато прекосяваше площада и влизаше в сградата, получателят бе стигнал дотам, да разглежда копчето.

В три часа се върнаха и завариха хаос на площада, а нито следа от патрулната кола на паркинга. Поредицата от кратки изсвирвания на сирената й ги превлече в една странична улица, където тя чакаше до тротоара.

— Колкото и да са бавни, могат да се придвижват от място на място, стига да разполагат с достатъчно време — каза шофьорът. — Приближаваше се такова гъмжило, което щеше да ни заклещи за вечни времена. Ако бяхме изчакали, щяхме да се измъкнем само ако прегазехме петдесетина. Махнахме се, докато още имаше пролука за минаване. — Той посочи през предното стъкло. — Сега пък тръгват насам. Все едно костенурка да гони заек.