Ерик Ръсел - Почакаймалковците

Заизкачваха скалата. Като видя, че тръгват Паскоу забърза подире им, оставяйки тримата специалисти да си играят със схемите и да извиват ръцете си като змии.

— Как върви? — запита Лий, когато минаваха през шлюза.

— Не чак толкова добре — отговори Паскоу. — Трябва да опиташ сам. Ще ти се скъсат нервите.

— Какво му е трудното?

— Как можеш да събереш две величини, когато едната от тях е неизвестна? Как можеш да ритмуваш продължително и абсолютно беззвучно бучене? Всеки път, когато Хофнейгъл си послужи със знака за орбита, просто доказва, че бързината на ръката мами окото, що се отнася до зрителите. Затуй кара по-бавно, повтаря и пак не могат да го проумеят. Тогава кара още по-бавно. — Паскоу изсумтя от възмущение. — На тия трима нещастници ще им трябва целият днешен ден, а може и почти цяла седмица, за да усвоят, упражнят и усъвършенствуват най-бързите и най-изразителните ръкодвижения. Те никого на нищо не учат — сами се учат. Къртовско изучаване на времето и движението.

— Трябва да успеем — забеляза Лий спокойно. — Дори и да е нужен цял живот за това.

— Но чий живот? — запита Паскоу иронично.

Лий се навъси, потърси задоволителен отговор, ала не намери.

На ъгъла на коридора ги срещна Гарсайд. Той беше дребно, емоционално човече, чиито очи изглеждаха огромни зад дебелите очила. Голямата любов в живота му бяха насекомите с всякакъв размер, форма, цвят или произход, стига да са насекоми.

— Ах, капитане — възкликна той, кипящ от въодушевление, — много забележително откритие, много забележително! Девет вида насекоми! Наистина никое от тях не е с необикновено устройство, но всички страдат от изумителна леност. Ако този феномен е общ за всички тукашни насекоми, ще излезе, че местният метаболизъм е…

— Запиши го да се знае — посъветва го Лий, като го потупа по рамото. Той забърза към радиокабината. — Нещо особено от Огилви?

— Не, капитане. Всичките му съобщения бяха повторение на първите. Сега е изминал повечето от обратния път и трябва да пристигне тук след около един час.

— Пратете ми го веднага щом се върне.

— Както наредите, сър.

Огилви се яви в предвиденото време. Той беше дългунест човек с мършаво лице, склонен да се хили неприятно. Когато влезе в стаята, държеше ръце зад гърба си и заговори с наведена глава, престорено свенливо.

— Капитане, искам да направя едно самопризнание.

— Личи от маниерите ти. Какво е то?

— Слязох без разрешение точно на главния площад на най-големия град, който можах да намеря.

Лий повдигна вежди.

— И какво стана?

— Наобиколиха ме и ме зазяпаха.

— Това ли е всичко?

— Ех, сър, минаха двадесет минути, докато ме забележат и се насъберат, а през това време най-далечните все още прииждаха. Не можех да чакам повече да видя какво ще направят по-нататък. Пресметнах, че ако донесат въже и у вържат шасито ми, ще свършат тази работа за около една година, до идущата Коледа.

— Хм! Навсякъде другаде ли беше същото?

— Да, сър. Минах над повече от сто града и села, достигнах крайния предел от 1250 мили. Условията оставаха непроменени. — Той се ухили и продължи: — Забелязах две-три неща, които може да ви заинтересуват.

— Какви бяха те?

— Почакаймалковците разговарят е устата си, но не издават никакви доловими звуци. Хеликоптерът има свръхзвуков преобразовател, известен под названието Прилепови уши, който се използува при сляп полет. Настройвах приемателя му по целия диапазон, когато бях сред тази тълпа, но не улових нищо. Значи не говорят на по-висок диапазон от нас. Не мога да си представя също да имат инфразвуков диапазон. Трябва да е нещо друго.

— Аз самият водих еднопосочен разговор с тях — осведоми го Лий. — Изглежда, не забелязваме очебийното, докато търсим скритото.

Огилви премига и запита:

— Какво имате предвид, сър?

— Те не си служат непременно с някаква уникална способност, която не можем да си представим. Не е изключено да общуват визуално. Гледат си един друг в гърлата и четат по извиващите се пипала. Все едно да сигнализираш със сливиците си. — Той отпъди тази тема с махане на ръка. — А какво друго забеляза?

— Няма птици — отговори Огилви. — Ще речеш, че там, където съществуват насекоми, ще има и птици или поне донякъде птицеподобни същества. Единствената летяща твар, която видях, беше нещо като гущер с ципести крила, които плясва колкото да се вдигне във въздуха, а после лети като безмоторен самолет до мястото, където отива. На Земята не би могъл да хване дори каталясала мушица.