Ерик Ръсел - Почакаймалковците

— Можем да престоим тук един милион години или да се приберем у дома. За пръв път в нашата победоносна история наистина се препъваме. Няма да спечелим нищо от този свят по една проста и непреодолима причина, а именно, че животът е много кратък.

— Аз не си правя прибързани заключения — каза Лий. — Да почакаме Огилви.

След малко от високоговорителя се чу недоумяващ глас:

— И този град е пълен с пълзящи. И тролейбусите се движат със същата скорост, ако може да се нарече скорост. Искате ли да се спусна по-ниско и да ви разкажа нещо повече?

— Не — произнесе Лий в микрофона. — Завий право на изток. Прави лупинги доколкото е възможно с оглед на безопасността. Следи специално за някаква коренна промяна в явленията и ако забележиш, докладвай веднага. — Той сложи микрофона на подставката му и се обърна към другите. — Сега ни остава само да почакаме малко.

— Правилно! — забеляза Паскоу иронично. — Залагам хиляда срещу едно, че Бойдъл просто е киснел напразно и си е клател краката, докато му е омръзнало.

Уолтърсън внезапно избухна в смях, който ги сепна.

— Какво ти става? — запита Паскоу, вторачен в него.

— Понякога на човек му идват най-причудливи мисли — отвърна Уолтърсън гузно. — Просто ми хрумна, че ако конете бяха охлюви, никога нямаше да бъдат принудени да носят хамути. Тук някъде има някаква поука, но не искам да си блъскам главата да я търся.

— Град на четиридесет и две мили източно от базата — обади се Огилви. — Същото както преди. Две скорости: страшно бавна и още по-страшно бавна.

Паскоу погледна през илюминатора.

— Тоя влак пълзи по-мудно от буболечка. Изглежда, възнамерява да спре, когато стигне дотук. — Той се позамисли и довърши: — В такъв случай едно нещо знаем още отсега: те не се страхуват от нас.

Взел решение? Лий се свърза по диафона с Шалом:

— Излизаме навън. Записвай наблюденията на Огилви, докато ни няма. Свирни кратко със сирената за тревога, ако съобщи за бързо раздвижване някъде. — После се обади на Нолън, Хофнейгъл и Ромеро, тримата специалисти по контакта: — Донесете схемите си, да бъдат готови за контакт.

— По правило — напомни Паскоу — командирът остава да ръководи кораба си, докато се установи контакт и се разбере дали чуждоземците са дружелюбни, или поне не са враждебни.

— Тук по изключение правилата не важат — тросна се Лий. — Аз ще се занимая с товара на тоя влак. Крайно време е да постигнем някакъв напредък. Решете сами дали ще дойдете, или не.

— Четиринадесет села досега — обади се Огилви някъде отдалеч зад възвишенията. — Всички там се мотаят с темпо, което убива… от скука. Насочвам се към града, който се вижда на хоризонта.

Пристигнаха специалистите по контакта със снопове цветни схеми. Те бяха невъоръжени, тъй като единствено на тях от екипажа се забраняваше да носят пистолети. Тази разпоредба се основаваше на убеждението, че очевидната безпомощност вдъхва доверие. В повечето случаи това схващане се оказваше правилно и специалистите оставаха живи. От време на време обаче се опровергаваше и единствената полза за жертвите беше, че им се устройваше прилично погребение.

— А ние? — запита Уолтърсън, оглеждайки новодошлите. — Ще си вземем ли оръжия, или не?

— Ще рискуваме и няма да вземем — реши Лий. — Същества, достатъчно умни, за да се возят с влакове, би трябвало да бъдат достатъчно съобразителни да се сетят какво ще стане, ако се опитат да ни хванат. Докато преговаряме, те ще бъдат под прицела на корабните оръдия.

— Нямам аз вяра на способността им да постъпват разумно според нашите схващания — обади се Паскоу. — Въпреки цивилизованото им лустро може да са най-коварните типове отсам Сириус. — После се ухили и добави: — Но имам вяра на краката си. Като гледам как се пипкат тия чуждоземци, докато някой от тях успее да се прицели, аз ще бъда вече облаче прах на хоризонта.

Лий се усмихна и ги поведе през главния шлюз. Всички илюминатори бяха изпълнени с лица, които ги следяха, докато се спущаха към линията.

Мерачите стояха нащрек в своите кули с печалното съзнание, че биха могли да отблъснат опит за отвличане само с риск да убият приятелите си заедно с враговете. Но ако се наложеше, можеха да го осуетят, като разрушат релсите зад и пред влака и по този начин го изолират, за да се справят по-нататък с него. Засега ролята им беше статична — да сплашват. Въпреки явната липса на опасност в този свят по-старите служители на кораба хранеха известни опасения. И друг път спокойна атмосфера бе измамвала човешки същества, затова бяха предпазливи.