Ерик Ръсел - Почакаймалковците

— Село на шест мили по линията — прогърмя високоговорителят. — Второ на четири мили по-нататък. Трето на пет мили зад него. Осем хиляди фута. Набирам височина.

След пет минути:

— Влак с шест вагона на линията, държи курс на изток. От тази височина изглежда спрял, но може би се движи.

— Иде от другата посока и с подобно пълзене — забеляза Паскоу, поглеждайки към Уолтърсън. — Гръмва твоята теория за болни, ако и в този има куп дървеняци.

— Височина хиляда и двеста — чу се от високоговорителя. — Зад хълмовете се вижда град — последна гара. Разстояние от базата двадесет и седем мили. Ще проуча, ако не ме отзовете.

Лий не се помръдна да го повика обратно. Последва продължително мълчание. В момента влакът се намираше все още на по-малко от една миля разстояние и бе намалил скоростта си на около един ярд в минута. Най-после спря, остана неподвижен четвърт час, даде заден ход толкова постепенно, че бе изминал двадесет ярда, преди наблюдателите да разберат, че е изменил посоката. Лий насочи към него мощен бинокъл. Нямаше съмнение, той се връщаше към подножието на скалата.

— Чудни неща стават тук — изрева Огилви от стената. — Улици, пълни с народ, всички заковани на място. Сега си спомним, че същото беше и в ония села. Преминах над тях толкова бързо, че не обърнах внимание на това.

— Вятър — каза Паскоу. — Как може да различава от такава височина?

— Летя точно над главната пътна артерия, булевард с дървета от двете страни и претъпкани с хора тротоари — продължи Огилви. — Ако някой се движи, ще го забележа. Моля за разрешение да разгледам от петстотин фута височина.

Използувайки допълнителния микрофон, свързан с радиокабината, Лий попита:

— Има ли признаци за съпротива като например самолети, оръдейни платформи или ракетни шахти?

— Не, капитане, доколкото мога да видя.

— Тогава разрешавам да се снишиш, но не се спущай много бързо. Отдалечи се незабавно, ако стрелят по тебе.

Мълчание, през време на което Лий пак надзърна навън. Влакът продължаваше да се движи обратно със скорост, която можеше да се нарече досадна. Пресметна, че ще му бъде нужен почти цял час, за да стигне до най-близката точка.

— Сега съм на петстотин фута — обяви високоговорителят. — Велики Юпитере, никога не съм виждал такова нещо! Вярно, движат се. Но толкова бавно, че трябва да си отварям очите на четири, за да се уверя, че наистина са живи и мърдат. — Пауза, после: — Ако щете, ми вярвайте, ала работи нещо като трамваен транспорт. Осемнадесетмесечно бебе би могло да крета подир някоя от тия коли и да я настигне.

— Връщай се — заповяда Лий отсечено. — Връщай се и докладвай за съседния град.

— Както наредиш, капитане. — Гласът на Огилви звучеше така, като че се подчиняваше с неохота.

— Има ли смисъл да го изтегляш оттам? — запита Паскоу, ядосан от това внезапно прекъсване на сведенията. — Не го заплашва особена опасност. Където и да е, няма да научи нищо повече.

— Може да потвърди или да опровергае най-важното, а именно, че условията навсякъде са едни и същи и не са ограничени само до едно място. Когато огледа града, ще го пратя на хиляда мили по-нататък за трета и последна проверка. — Сивите му очи бяха замислени, когато добави: — Един посетител от Марс Някога е можел да направи сериозна грешка, ако е съдил за Земята по някоя от последните оцелели колонии за прокажени. Днес ние ще повторим точно същата грешка, ако това се окаже карантиниран район, пълен с местни паралитици.

— Не думай! — обади се Уолтърсън, който проявяваше известна нервност. — Ако сме се насадили в резерват за болни, по-добре да се омитаме бързо. Не искам да ме умори някаква местна чума, срещу която нямам естествен имунитет. И без туй едва се отървах, когато изпуснах оная експедиция до Хермес преди шест години. Помните ли? Само три дни след кацането целият екипаж бил мъртъв, а по труповете им растели купчини вонящи влакна, впоследствие определени като гъбички.

— Да видим какво ще каже Огилви — реши Лий. — Ако съобщи, че другаде има по-нормални условия според нашите схващания, ще се преместим там. Окажат ли се същите, ще останем тук.

— Ще останем — повтори Паскоу с лице, изразяващо отвращение. — Нещо ми подсказва, че ти употреби точната дума — останем . — Той махна към илюминатора, зад който влакът едва-едва креташе. — Ако това, което видяхме и чухме, има изобщо някакво значение, то значи, че здравата сме затънали.

— А именно? — подкани го Уолтърсън.