Георги Райчев - Грях

Учителят разбра, че не ще може да продължи; той захвърли книгата и стана. Вън на сайванта той стоя няколко минути в колебание; може би искаше да излезе нанякъде, но после възви и надникна през отворената врата към Елка. Наистина тя беше седнала върху пода и държеше на коленете си дреха за шев.

Елка вдигна глава и попита ласкаво:

— Спа ли, бате?

— Не, четох; а ти какво правиш?

— Шия.

— Какво шиеш?

— Виж — стягам се за Великден!

Тя издигна в двете си ръце недоушитата дреха и му я посочи, радостно усмихната.

Тя шиеше нова връхна дреха; покрай нея бяха разхвърляни ивици от разноцветно сукно и навити копринени нишки. Стан приближи, приклекна и заразглежда заинтересувано дрехата. После дръпна близкото ниско трикрако столче, седна до нея и заприказваха. Те водеха често такива мирни беседи, особено през последните дни. Разговорът течеше леко и непринудено. Говореше повече Елка. Тя изрязваше малки сукнени кръгчета върху никелови монети, сочеше му де какво ще сложи върху полите на дрехата и се смееше на неговото дълбоко невежество в тази работа. А той я слушаше, гледаше я такава нежна, мила, палава и чувстваше как по жилите му се разлива сладка умора, люлее го и го унася като сън.

Но изведнъж Елка трепна и нададе плах вик.

Стан се наведе несъзнателно към нея:

— Какво има? Какво стана, Елке?

Елка вдигна глава пребледняла и му посочи ръката си:

— Убодох се.

Наистина върху показалеца на лявата и ръка се червенееше малка рубинова капка кръв. Стан се хвана с едната си ръка ръката и над китката, а с другата стисна убодения пръст. Елка го гледаше покорна и притихнала, като слабо невръстно дете; капката бързо нарастваше и доби мътен, тъмновишнев цвят; още малко, и тя щеше да се отрони. В този миг стана нещо странно: Стан почувства, че от ръката на Елка по цялата чу снага се разля сладък трепет, гърлото му засъхна, гласът се схвана и в слепите му очи заудря буйно кръв. Той погледна Елка, но сякаш не беше тя: разширените зрачки на очите и го гледаха, замразени от страх и трепетно очакване. Настъпи неизразим миг на тежко вълнение и у двамата.

Но навън псетата залаяха и се хвърлиха бясно към портата, отдето завика някой. Стан изпусна ръката на Елка и погледна през отворената врата; Елка също се надигна и погледна.

— Ах, Арон — рече тя, скочи и припна към вратата.

Вън пред портите стоеше евреинът Арон — амбулантен търговец на манифактурни стоки, — той държеше коня си, натоварен с двата грамадни сандъка на подвижния му магазин, и чакаше Елка.

Стан се вдигна, сви цигара и заходи неспокойно из стаята; вълнението тепърва го обхващаше, тресеше го цял. Той не можеше да събере мислите си, но чувстваше, че над него като хищен орел току-що профуча опасно премеждие. А по-нататък? Тази мисъл го правеше да се свива и трепери цял, сякаш той стоеше надвесен над пропаст, усещаше как пръстта се рони под краката му, но е безсилен да се отстрани. Мисълта, че Елка можеше всяка минута да свърши работата си там и да се върне отново при него, леденееше ума му е сковаваше волята му. Той наложи шапка и се запъти към портата. Вън, на пътя, още стоеше евреинът, заобиколен от съседските жени и момичета; Елка беше между тях. Тя може би го забеляза, но той, навел глава, отмина с бързи стъпки. Върна се късно вечерта, когато Дико и дядо Петър бяха се прибрали вече от полето.

Скоро след това един следобед у тях дойде Витан, чичото на Елка. Той се връщаше от воденица и беше минал да съобщи на Дика, че около полунощ или най-късно до съмване ще дойде ред до него. Преди няколко дни Дико беше оставил във воденицата торби жито за мелене. Стан чу разговора им и са намеси:

— По-добре Дико да спи тук и на разсъмване да замине.

Витан беше учуден от настояването му: така те можеха да пропуснат реда си и да чакат още цяла седмица.

Но Дико отсече:

— Сига шъ ида, чичо Витане… бате ни разбира ут тези рабути, пък са меси…

Той изгледа презрително брата си и влезна в къщи; след малко излезна оттам, нарами клашник и вързоп хляб и отмина към воденицата.

В двора останаха пак сами, Елка и Стан. Притъмняваше и те побързаха да настанят добитъка, после Елка приготви софрата гори в средната стая и седнаха да вечерят. Но вечерята някак не вървеше; Стан вземаше почти насила залъците, които засядаха на гърлото му, а Елка едвам сдържаше вълнението си. Тя говореше непрестанно, с повишен, неспокоен глас, може би само да прикрие обзелото я вълнение.

През деня тя беше ходила у чичови си и сега разказваше за малкото им внуче — момиченце на четири-пет години. Тя описваше подробно играчките му, преповтаряше думите, смееше се и обясняваше възбудено, но личеше, че говори така само за да заглуши вътрешния трепет, който я обземаше всяка минута все повече. Стан и отговаряше с къси фрази, но я виждаше цяла и чувстваше как нейният трепет преминава и у неговата кръв.