Георги Райчев - Грях

Дико беше станал непослушен, груб и дързък. Той му отвръщаше на всяка дума и най-често вършеше тъкмо противното на това, което Стан нарежда. Погледът му беше студен и зъл, а думите — колкото и несвестни — звучаха с пренебрежение към него, дори присмех. Оставени на воля, тъмните инстинкти в заспалата му душа се пробуждаха и търсеха да се изразят, най-често в жестоки капризи на едно слабоумно дете.

Случи се веднъж работа и учителят трябваше да отсъства два дена в града, а когато се върна — остана поразен: през това време Дико беше изплел от пръти и сковал с дъски нескопосан креват. Креватът беше сложен в средната гостна стая, дето Дико си беше устроил легло и занапред щеше да живее там. Но най-странното беше, че Елка оставаше долу, в тяхната стаица.

Постъпката беше твърде непонятна и Стан се принуди да попита, не без вътрешен трепет, защо е направил това Дико. Но малоумният отговори твърде неохотно и уклончиво — леля му Петка казала, че сега Елка трябва да спи сама.

Не стигаше това: от известно време Дико почна все повече да се губи от двора и да скита по кръчмите. Връщаше се късно през нощта, най-често пиян, караше са на дядо Петра, ако старецът биваше още на двора, а на въпросите на брата си не отговаряше никак, или пък го срещаше с дръзки и оскърбителни думи. Не вечеряше, заключваше се горе в стаята сам и дълго се слушаха оттам несвързани думи, сърдити обръщения към някого, а често и крясъци.

Една вечер дядо Петър приближи до Стан и го заприказва. Той говореше за времето, за посевите и коситбата, която скоро щеше да настъпи, но личеше, че мисли за съвсем друго — конфузеше се, бъркаше се и смущаваше. Учителят не издържа и попита:

— Слушай, дядо Петре, ти като че ли искаш да ми кажеш нещо?

Старецът въздъхна облекчено:

— Прав си, синко… добре се сети… Аз отколе се каня да ти поприказвам тъй… като по-стар, като свой… Пък не се решавах… Думам си — той е учен човек, от мен ли ум ще взема… нали види сам…

Стан изтръпна при тези думи: нещо го жегна в сърцето, гърлото му изведнъж пресъхна, но той се овладя и попита пресилено нехаен:

— Че какво да видя, дядо Петре, аз нищо не зная, я кажи да чуем.

— За Дика, Станко, за Дика искам да ти реча — нали виждаш какво прави… Не може така… всеки ден по кръчмите, събира се с разни хаймани, пият, задяват го, а той не знае да се сумясва… приказва де що било… срами къщата ви… Пък и работата куца Станко Аз, виждаш, стар съм, не мога вече, а той — отидем уж двама на нивата, остави ме и, току-виж, липса към село по кръчмите. Ти му речи да не пие… да не пие му речи — не е добро това… посъветвай го; по-голям си, разумен си — гледам те, съвсем си го разпуснал от някое време… че може и пакост да докара…

— Нищо няма да направи той! — пресече го Стан.

— Ех, де да знаеш — в пиянството всичко става, хората думат: лудият бяга от пияния…

Стан успокои стареца, обеща му, че ще съветва Дика, и го изпрати да си иде дома.

Той искаше да разпита още за някои неща, но се побоя. Недоизказаните думи на дяда Петра и без това звучаха като тъмна прокоба. Може би старецът беше казал много думи току-тъй, без да подозира, че Стан ще ги разтълкува и ще вложи в тях по-друг смисъл. Но нямаше и нужда от това. Стан знаеше, че брат му скита по кръчмите и пие, че лоши хора си устройваха с него шеги и че Дико не умееше да сдържа езика си. Но мисълта, че се засягат отношенията му с Елка, а може би обхождат вече и мълви из селото, го хвърляше в огън. Нямаше съмнение, че мнозина подозират вече какво става в къщата им. Той не беше говорил с никого за това, но четеше го в погледите им, между думите им — особено у по-възрастните, стари хора.

Преди няколко дни той срещна Витана, Елкиния чичо. Витан идеше откъм кръчмата; той забеляза Стан отдалече, наведе глава и искаше да го отмине мълком, но Стан го пресрещна и спря:

— Добър ден, свате, къде така си забързал?

Витан застана, вдигна глава и се престори, че едва сега го вижда.

— А, ти ли си, свате — дал бог добро — отивам за нещо към къщи — и той пак сведе очи.

— От кръчмата ли идеш?

— От кръчмата.

— Там ли е наш Дико?

— Там.

— Какво прави — пие ли пак?

— Е, че нали знаеш — като всеки ден…

Стан помълча в колебание и после заговори с глух, несигурен глас:

— Свате Витане, аз отдавна исках да те срещна, да те помоля — да беше му поговорил и ти, дано се остави от тези неща…

Витан вдигна глава и загледа студено учителя.

— Аз? Че какво ще му приказвам аз! Ти си му брат, бати си — съветвай го!… Па да ти кажа ли, свато Станко — едни хора, като си не знаят ума — дотам я докарват…