Александра Маринина - Отдел Убийства - Илюзия за грях

Кой знае защо, от пръв поглед стаята с простряния на пода труп на възрастна жена будеше асоциация с Достоевски. Убийството на старата лихварка. Макар че според предварителните сведения убитата не се беше занимавала с лихварство, нито пък държала в дома си заложени вещи. Нещо повече — големият апартамент в „сталинската“ сграда с обстановката си свидетелстваше за благосъстоянието и аристократичните корени на собствениците.

В този апартамент навремето живял известният учен академик Смагорин, но това било отдавна. Убитата, Екатерина Венедиктовна Анисковец, беше негова дъщеря. На три пъти през живота си се омъжвала и толкова пъти променяла фамилното си име, но не и адреса. Така че тя беше живяла в тази сграда може би най-дълго от всичките й обитатели. Единствено нейният апартамент беше самостоятелен, останалите бяха комунални квартири с постоянно сменящи се наематели. Едни получаваха или си купуваха ново жилище и се изнасяха, други се нанасяха след размяна с роднини или разведени съпрузи. По вратите на апартаментите бяха набучкани най-различни звънци и картички с имена и само вратата на апартамента на Екатерина Венедиктовна беше с един-единствен звънец и красива метална табелка с надпис „Академик В. В. Смагорин“.

Съдебният лекар оглеждаше тялото, а експертът-криминолог търсеше наличието на следи. Убийството явно приличаше на престъпление с цел грабеж — този дом бе твърде заможен й в него цареше ужасен безпорядък. Веднага си личеше, че тук е било търсено нещо.

— Убитата има ли роднини? — обърна се следователят Олшански към съседката, извикана за свидетелка.

— Ами не зная — неуверено отговори младата жена в анцуг. — Живея тук отскоро, само от половин година. Но съм чувала, че няма деца.

— Кой от вашата сграда може да каже нещо за Анисковец? Кой от наемателите живее тук от по-дълго?

— Ох, не зная — поклати глава съседката. — Общувам с много малко от хората, нали съм само квартирантка. Моята хазайка е откупила апартамента и сега дава стаите под наем. А ние сме бежанци — добави тя — от Таджикистан. Тук всички странят от нас, сякаш че сме чумави и пренасяме зараза. Така че много-много не разговарят с нас.

Да, очевидно нямаше да узнаят нищо от тази съседка. Налагаше се дълго да обикалят от апартамент на апартамент и да разпитват, за да съберат на първо време поне някакви сведения за възрастната жена, убита жестоко от удар с нещо тежко по тила.

Всъщност покойната Екатерина Венедиктовна почти не общувала с обитателите на сградата, но общо взето, имала много приятели и познати. Коренячка московчанка, тя израснала в Москва, тук завършила училище и университет и работила в Историческия музей. Навсякъде си завъдила приятели. Разбира се, сега не всички бяха живи. Но все пак имаше доста хора, които можеха да разкажат нещо за нея.

Най-напред Олшански нареди да бъдат издирени онези от нейните познати, които са я посещавали често и можеха поне приблизително да кажат какво е изчезнало от дома й. Такъв човек се намери — бившият съпруг на Екатерина Венедиктовна, Пьотър Василиевич Анисковец. С покойната се развели преди петнайсет години, когато тя била на петдесет и девет, а той — на шейсет и две.

И през всичките тези петнайсет години той посещавал Екатерина Венедиктовна, носил й цветя и трогателни дребни подаръци.

— Ще ви засегна ли, ако попитам коя е причината за вашия развод? — предпазливо запита следователят. Тази ситуация му се струваше твърде необикновена — да се разведат в такава напреднала възраст, и то не за да създадат ново семейство.

Пьотър Василиевич тъжно го погледна.

— Глупак бях, това е всъщност причината. Хванах се с млада жена, мислех си, че това е истинската, всепоглъщащата любов, онази, за която човек е готов да умре. Разведох се с Катерина. А когато всичко приключи, Катя дълго ми се смя. Така ти се пада, самонадеян глупчо, казваше ми тя, нека ти бъде за урок. Прекрасно се отнасяше към мен. По-късно многократно й правих предложения, но тя все ми отказваше. Смешно било на такава възраст да се венчава, и то с бившия си съпруг. Иначе приемаше да я ухажвам, не ме пъдеше.

— Излиза, че ви е простила — уточни следователят.

— Да, прости ми — кимна Анисковец. — Пък и тя не можеше да се сърди дълго. Знаете ли, имаше просто удивително чувство за хумор, умееше да види комичната страна на всяка несгода и да я приеме с присмех. През всичките тези години, откакто се познаваме, нито веднъж не съм я виждал да плаче. Вярвате ли? Нито веднъж. Затова пък постоянно се смееше.