Георги Райчев - Грях

Когато приближи до дома си, на портата срещна Дика; той излазяше навън.

— Ти пак ли в кръчмата отиваш… Защо не стоиш тука? — скара му се той.

— Сега ще дода, няма да се бая — отвърна Дико и изчезна в тъмнината.

Навярно той отиваше да пиянства пак. Стан махна ръка и влезе в двора: изведнъж сърцето му се сви и затупа болезнено — какво ли е станало? Двора изпълваше зловеща тишина: само в стаята на Елка блещукаше светлина и някой излезе оттам. Учителят се спусна към него — беше леля им Петка.

Той спря развълнуван пред нея, искаше да проговори, но не можеше.

— Лельо… кажи, какво става? — попита той изтръпнал.

Жената помълча и отвърна:

— На добре е: смили се господ над клетницата — имаме си момък…

Стан се хвърли и пое ръката на жената; забравен, той искаше да целуне тази груба ръка, но леля му кротко го спря. Личеше, че и тя е трогната и примирена вече към него.

— Хайде не ставай дете — смъмра го тя ласкаво, а като помълча пак, додаде: — То Станко, не е човешка работа… каквото сте сторили — господ бог ще ви съди и отсъжда…

— Лельо, лельо… — едвам успя да промълви Стан; в този миг в устните му стоеше страшно признание, готово де се отрони, но той още веднъж се съвзе и довърши: — Искам да я видя, лельо!

— Не може! — отсече старата жена. — Не бива? Тя е сега като мъртва.

Но Стан настоя:

— Само за един миг, тихичко на пръсти ще влезна, лельо.

— Хайде, върви, но пази да не я събудиш.

Учителят се хвърли към Елкината стая, отвори със затаен дъх вратата — и влезна вътре. Отсреща, в ъгъла, отрупана с покривки, притворила очи, лежеше Елка и дишаше едвам. Навярно тя чу шума и полека вдигна натежали мигачи. Тя го видя; позна го; няколко мига очите и го гледаха, препълнени с тъга и няма ласка; устните и се подвижиха — може би тя искаше да каже нещо, но никаква реч не се чу — толкова беше изнемощяла. Той пристъпи до нея; под слабото осветление на лампата лицето и приличаше на восъчно лице на мъртвец; устните и бяха засъхнали, пропукани, с тъмен земен цвят, а очите и се губеха в черни, вглъбнати кръгове.

Стан беше покъртен и смаян от вида на тези гаснещи мощи; краката му се подкосиха, той коленичи пред нея, наведе си и премалял, сложи устни върху хладното и чело:

— Елке… Елке…

А тя го гледаше все така мълком, с набрани в ъглите на очите и сълзи. До нея се белееше свъсеното личице на безпомощно слабо същество — рожбата и.

Но когато вдигна глава, учителят остана вкаменен на мястото си: отвън през малкото вдлъбнато в стената прозорче го гледаше една страшна глава — главата на Дика. И преди да се опомни, почти в същия миг, някой блъсна с трясък вратата, хвърли се върху учителя и впи корави пръсти в шията му. Двете мъжки тела се сборичкаха и паднаха на земята, преплетени в безгласна, кървава борба.

Когато отвън се притекоха хора, с мъка откъснаха от ръцете на помрачения Дика трупа на брата му. Лицето на учителя беше обезобразени; от шията му течеше на черни струи кръв, на дясната му ръка личеше дълбока рана от зъби и целият му гръден кош беше преломен със страшна нечовешка сила.

© 1923 Георги Райчев

Сканиране, разпознаване и първоначална редакция: stomart, 2009

Последна редакция: NomaD, 2009

При последната редакция е използвано следното издание: Георги Райчев. Грях. Изд. „Захарий Стоянов“, 2003 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14322]

Последна редакция: 2009-10-24 15:00:00