Георги Райчев - Грях

А между това чувствата му към Елка достигнаха до една точка, граничеща с безумие. Примирен с мисълта за тежкия прелюбодеен грях, той не търсеше връзката между смешните човешки понятия за добро и зло. Елка беше негова, само негова: тоя я беше взел от ръцете на брата си почти девственица: тя беше негова жена, съпруга. Нежна, тиха, покорна — тя проникваше всеки ден все повече в сърцето му, изпълваше цялото му същество. Едвам сега той изпитваше за първи път щастието на беззаветни женски ласки и привързаността на любима жена. Един нов чаровен свят, пълен с неизказани радости, се разкриваше пред очите му. Не, той не е имал никога жена: Христина никога не е била негова жена, а за тази той беше готов да страда и да умре и все пак да я благославя до последния си дъх.

Те живееха като зачаровани един в други. Късата раздяла от по няколко часа в училището им се струваше цяла вечност. Неестествеността в отношенията им, това, че трябваше да се пазят от хората и Дика, да лъжат, да се преструват — усилваше още повече стремежа им един към друг. На обед тя го чакаше с пълно от вълнение сърце, срещаше го с бурна радост, измисляше нови милувки, произнасяше ненаситно името му — бате.

Бате — тя продължаваше да го зове така. Тази дума доби за него някакъв особен трагически смисъл. Тя извикваше у него мисълта за тяхната греховна връзка; тя стоеше винаги между тях — дори в минутите на бурни ласки те я виждаха, чувстваха я като една фатална преграда, отвъд която никога нямаше да минат, и това ги влечеше един към друг двойно повече. Много пъти той я беше молил да не го зове така, но тя не можеше или по-право не искаше. Тя го обгръщаше с ръцете си, слагаше пуховата си главица на гърдите му, смееше се закачливо и шепнеше премаляла: „Бате, бате, батенце… ето тъй искам…“

А той я слушаше ужасен; той четеше собствените си мисли в нейната душа: в незрелия и ум не можеше да не стои съзнанието, че тя не е негова жена, а съпруга на брат му. А може би имаше нещо по-дълбоко и по-страшно — грехът. Влечеше ги един към друг безумната сила на греха. Той чувстваше, че ако тя престане да го зове така, би изгубила от упоителната си прелест. Отчаян, той виждаше, че редом с мъката от това — душата му се упиваше с диво наслаждение при мисълта, че Елка е чужда жена, жена на брат му, а той я има. И после — този дума, изречена от нейните устни, винаги възкресяваше у него спомена за един вик — дълбок и мистичен — през оная нощ, когато той я взе първи път.

В началото на май Елка се почувства зле. От известно време тя беше неразположена, отслабна, под очите и се появиха дълбоки тъмни кръгове, а завехналото и лице нашариха тъмни петна. Стан се безпокоеше сериозно; той мислеше да повикат пак фелдшера от съседния участък, дори ако не помогне, да я отведат в града и покажат на лекар. Но случи се нещо неподозирано и неочаквано. Един ден Елка се върна от стринкини си и му донесе невероятна вест: бременна.

Елка бременна! Може би и по-рано в ума му беше попадала такава мисъл, но като далечна мечта, която сгряваше само душата му, а сега това беше неизбежна действителност. Струваше му се, че грехът им изведнъж се разкриваше пред целия свят, че сега вече всички хора ще видят и осъдят престъпната им връзка. Той не смееше да излезе между хората — в погледа на всеки срещнат откриваше или присмех, или упрек.

Наистина Елка беше жена при свой мъж: тя имаше Дико. Дико? Но тази мисъл, вместо да го успокои, хвърляше го в още по-безизходно отчаяние. Погълнат всецяло от чувството си към Елка, той се стремеше с всички сили на душата си да не мисли за Дико, макар и през това време между тях да бяха се случили твърде много и твърде странни неща.

Още на другия ден след онази фатална нощ, ако Дико беше по-прозорлив, би схванал необяснимата промяна у брата си: Стан не смееше вече да срещне открито погледа му. Но Дико си оставаше почти същият и Стан — унесен в Елка — скоро привикна с чудатостите на брата си. Сега бременността на Елка сякаш изведнъж го опомни, опресни разсъдъка му и той се чувстваше като пробуден от тежък сън.

Първата му мисъл чеше за Дика. — Какво мисли той? — Нищо ли не вижда, нищо ли не разбира? Лоши и опасни подозрения вълнуваха душата му. Сега той следеше всяка стъпка, вслушваше се в думите му, тълкуваше ги и все повече му се струваше, че дори най-невинните от тях крият в себе си зловеща загадъчност. Той припомняше ред случки или изречени неволно думи и питаше се недоумяващ как е могъл тогава да не отгатне истинския им смисъл, или пък да затваря съзнателно очи…