Георги Райчев - Грях

Накрай той обяви, че е сит, стана и излезе вън на двора, а Елка се зае да разтреби софрата. Беше топла мартенска нощ. Над утихналото село се носеше приспивният квакот на жаби; някъде през мрака се обаждаше нощна птица и откъм близкото селце кънтеше кучешки лай. Стан прекара пръсти през косите си и задиша пресния въздух. Той искаше да се успокои, но виждаше, че безпокойството му все повече нараства и в душата му се борят тежки мисли, повит встрани, той не искаше да гледа и въпреки това следеше в стаята засуетената фигура на Елка. Тя беше свършила работата си, но навярно също така вълнувана от безпокойни мисли, продължаваше да стои там, после влезна в стаята му, запали лампата и безшумно мина покрай него към своята стаица. Той я забеляза и се обърна.

— Лека нощ, бате — продума тя с отпаднал глас.

— Лека нощ, Елке — отвърна той, — нареди ли всичко?

— Наредих; да те събудя ли утре рано?

— Недей, искам да поспя повече.

— Добре.

И тя влезе в стаицата си. Той чу как тя пристъпи и залости отвътре вратата. Този тъп звук сякаш отекна в сърцето му. Изведнъж душата му обзе смесено чувство на мъка и облекчение. Слава богу, свърши се и сега той може да се прибере спокоен в стаята си.

Вътре върху масата му гореше запалената от Елка лампа, леглото му беше разкрито и наредено. Той сне връхната си дреха и седна на ръба на кревата. Не, ума му все още вълнуваха опасни мисли, нещо го задушаваше: мъчеше го остра жажда. Той погледна под масата, дето всяка вечер Елка слагаше малка стомна с вода, но стомната я нямаше там. Той стана, потърси я зад кревата, но и там я нямаше, нямаше я никъде из стаята — тази нощ Елка, залисана, беше забравила да я донесе!

Изведнъж нов порив вълнения го разтърсиха цял; гърдите му се разшириха, сърцето биеше ускорено, мислите се бъркаха. Той нямаше време да се опомни, но чувстваше, че настъпва неотвратим и кобен миг, който може би слагаше на карта живота му. Първата утешителна мисъл, която блесна в главата му, беше да легне така — след час-два жаждата ще премине, но едновременно виждаше, че лъже, че иска да измами себе си. Той стана, приближи до вратата, върна се и отново приближи; чувстваше, че губи нишките на мислите си, обладава го тъмна сила, която го води безразсъдно и слепешката. Той излезе вън, приближи до Елкината врата и спря отмалял, почти в несъзнание. — Да или не? — Да или не? Отвътре се чуваше лек шум, навярно тя не си беше легнала още; през междините на вратата трептеше светлина. Почука, но ударите бяха толкова несигурни, че тя може би не чу нищо. Повтори.

— Кой е? — обади се отвътре плахо Елка.

— Аз съм, Елке; дай ми стомничката; забравила си да я донесеш горе.

Елка приближи и отвори вратата.

— Няма ли я горе?

— Няма я, забравила си я; виж тук.

И той пристъпи прага. Елка беше с разпусната дреха и по ръкави, канила се е да ляга; дрешникът беше разтворен и до него върху земята бяха прострени постелки. Елка се заоглежда из стаята — търсеше стомничката, но беше дотолкова смутена, че не виждаше нищо.

— Боже, де ли съм я дянала! Да не е горе, бате?

— Не, тук е, ето я там, Елке.

Стан посочи в ъгъла. Стомната наистина беше там; Елка се впусна, взе я и донесе. Но когато я подаваше — бог знае как, тя ли, или той, — във вълнението си я изпуснаха. Стомната падна върху дрехите. Елка ахна и бързо се приведе да я вдигне, а в това време Стан, също стреснат, някак несъзнателно я подхвана за раменете. Но Елка извика плахо, изправи се и трепереща, похлупи лице върху дрешника:

— Бате, бате, моля ти се…

Стан се впусна и взе главата и в ръцете си; той може би искаше да я успокои, да обясни, но той беше несвестен: не виждаше нищо, не разбираше нищо. Той притисна главата и върху гърдите си и тя, преди да успее да извика, омаломощена, полека си свлече в нозете му върху разкритите постилки като откосен маков цвят…

От тази нощ настъпи опасен завой в съдбата на учителя Стан Попварадинов. Той попадна в един водовъртеж, който го влечеше, тържествуващ в своята сляпа стихия, обезсилваше волята му, играеше си с живота му и решенията. Той не питаше вече де отива, докъде ще стигне, какво ще излезе по-нататък. И безполезно беше да пита. Нима бедната и безсилна човешка мисъл би могла да намери изход от едно такова страшно и заплетено положение! Да се отрече от нея? Но той знаеше, че туй е невъзможно — то би значело да се отрече от живота си. Да продължава така? — Нима би могло докрай — пред селото пред Дика! Да се махне оттук? Да се махне — та мигар е лесно! И после — какво ще стане с този безпомощен човек и Елка. Той вървеше слепешката, покорен пред неизбежната съдба.