Георги Райчев - Грях

И пак вървят. Баща му е отпред със своето черно расо и калимявка, майка му при него, пременена в празнични премени, а в ръцете му лежи скъпа вещ — току-що купен нов чадър, с костена дръжка. Той стиска здраво в ръцете си дръжката, разглежда чадъра и пита:

— Мамо, ами ако завали дъжд, ще разтвориш ли чадъра?

— Ще го разтворим, момчето ми, ще го разтворим.

Той слага глава, мълчи и после отново вдига очи към майка си.

— Мамо, разтвори чадъра! — моли той.

Майка му не казва нито думица; тя вдига чадъра, снема книжната обвивка и го разтваря. Изведнъж пред очите на детето блесват ослепителни цветове, огрени от слънцето. Детето го гледа очаровано; то никога не е виждало такива странни цветя: огромни, червени, с преплетени клончета и листи. Но защо са те тъй червени като пламък… Главата му се замайва; то не може да ги гледа и продължава да го гледа; цветовете трептят, блестят, сливат се един с друг; нарастват като широки огнени кръгове, замайват го… Но какво е това? Дъжд, вали дъжд — пороен, буен, право върху лицето му. Той усеща как косите му се мокрят, върху очите му тече хладна вода, дори тънки струи ползват надолу, по шията. Но тъй му е добре, тъй му е леко. Той подлага лицето си под хладните струи, диша облекчен и от клепките му сякаш пада тежка мрежа — той ги разтваря и гледа; над него е сведена Елка. Лицето и пребледняло от уплаха, над очите и падат кичури коси и двете крила на метнатата върху главата и кърпа, с големи червени цветове, висят отстрани. Тя е коленичила пред леглото му и слага една след друга мокри кърпи върху челото.

Елка го гледа втренчено и пита:

— Бате, аз съм… познаваш ли ме…

— Елке, ти ли си…

Устните му едвам се движат, гласът му е отпаднал, но той се опомва, свестява се напълно.

— Ох, зле ми е, Елке.

— Виждам, чете… че и Дико излезе, леля я няма, аз останах самичка… изплаших се, като забълнува ти…

— Говорих ли нещо?

— Говори.

— Какво?

— Че знам ли… споменаваше Дико, старите… Аз ти се обаждах, питах те, ала ти не ме познаваше…

Болният я гледа няколко мига мълчаливо и печално, после измъкна от покривките горещите си ръце, взе ръката й и промълви:

— Прощавай, Елке… Много се измъчи ти, горкана, с нас…

— Че какво има, бате — всичко се случва — заболей човек…

— Не, не това, но ти се напати с нас, в нашата къща… Помниш ли есенес, когато те попитах — защо не ми отвърна… Кого имаш другиго — че нали съм ти като брат.

— Бате Стане… Бате Стане…

Тя не издържа повече; бедната жена похлупи лице върху ръцете му е зарида.

Развълнуван и смутен, той не можеше да проговори нито дума, а тя продължаваше да се тресе от неудържими ридания. Той усещаше как върху ръцете му капят нейните горещи сълзи и неочаквано в ума му блесна онзи далечен спомен от миналото; той освободи ръцете си, замилва я по лицето, по косите.

— Елке, Елке — шепнеше той сподавено, — помниш ли, Елке, онзи ден… там, в училището… и тогава ти плака ей така… помниш ли?

Тя спря за минутка, дигна глава и отвърна:

— Помня, бате… как да не помня; че ако не беше това, кой знай дали щях да дойда у вас… — После скочи и избяга бързо навън със ситни стъпки.

Той остана зашеметен, гледа дълго след нея, развълнуван от странни мисли, и накрай почувства, че за първи път от толкова дни се унася в тих спокоен сън.

Силният организъм надви, учителят оздравя. Наистина той беше твърде слаб още и накуцваше с единия си крак, навехнат при падането, но работата в училището пое отново и чувстваше, че укрепва всеки ден.

Коледните празници дойдоха и минаха; зимата преваляше: повя топъл южняк, падналият сняг изчезна в няколко дни и черните угари неусетно се облякоха в зеленина. Небето се изчисти — сега то беше по-синьо, прозрачно и бездънно. Божият свят се къпеше в радостните лъчи на слънцето; селото се оживи; закудкудякаха кокошки; екна неспирно блеене на пъргави агнета. Чувстваше се как земята се пробужда със сладостни тръпки. А към края на февруари един следобед децата донесоха набрани в гората китки свежи, жълти минзухарчета. Пролетта беше дошла. От влажната земя цветята подаваха вече зелените си главички, пъпките на овошките се наливаха и набъбваха, а в стопления въздух неусетно заживяваше пъстрото царство на насекомите, а една утрин той беше поздравен и от веселите подсвирквания на завърналите се жители на старата училищна сграда — косовете.

Но пролетта беше дошла не само на земята, във въздуха и по цветята — той я чувстваше дълбоко у себе си, в своето сърце, в кръвта си. Той я чувстваше в неутолимата жажда да живее, да се радва на съзнанието, че възприема подмладения божи свят и че е жива неделима част от него. Върху устните му отново цъфна угасналата шеговита усмивка. Той срещаше пак дружелюбно хората, заговаряше ги, шегуваше се с тях, смееше се. Идваха дни, когато почваше да мисли, че никога по-рано не е изпитвал такава чиста и светла радост. Но все пак, дори и в такива минути на спокойна радост, той усещаше как изведнъж сърцето му потръпваше от скрити болки. Той знаеше, че освен пролетта и бурната наслада от живота в душата му стои още нещо — Елка, светлият поглед на Елка, — а това изпълваше сърцето му с едно смесено чувство на безименни очаквания и страх пред неизвестността.