Георги Райчев - Грях

Макар че минаваха повече от два месеца от онази случка, но той не беше си обяснил още напълно нейното значение.

Той мислеше твърде много върху нея и тъкмо поради това не знаеше кое в мислите му е право и кое не. Несъмнено беше само едно — че от този ден преградата между тях беше снета, дори нещо повече — те чувстваха, без да бяха разменили дума за това — че и двамата свързва една обща скъпа тайна, един върховен миг, в който двете им души бяха се досегнали и разбрали. Сега нейният поглед беше пак открит и ясен, думите и пълни с нескривана нежност и в гласа и звучаха гальовни нотки, които топяха сърцето му. Той виждаше, че тя го търси, стреми се да бъде около него, да слуша думите му или да му говори безспирно, макар само за своите дребни, незначителни грижи и безпокойства около домакинството.

Но какво значеше това? Разбираше ли го той напълно и ясно?

Не идеше ли всичко от пролетта, която разкриваше и нейната душа като росната чашка на цвете? Наистина нямаше съмнение, че топлите дни и слънцето бяха я възродили. Сега тя беше почти целия ден на двора, пъргава и весела като птичка. Първата и грижа беше градинката, която тя прекопа отново, посипа я с отлежал тор и скоро там зазеленяха цветя. Вън, върху широкия сайвант, беше сглобен дървен стан и по няколко часа през деня се слушаше едностайният шум на совалката, пригласян от тихите, но пълни със сладостно чувство припеви на Елка. Всеки ден тя добиваше все по-здрав и бодър вид, лицето и се проясни и освежи, раменете се окръглиха, бюстът и се наля като сочен плод и цялата и снага доби форми на зряла жена — Елка навършваше двадесета година.

Стан минаваше дните си в училището — и предобед, и следобед. Там се чувстваше по-добре, по-спокоен. Грижите за училището и децата го отвличаха от собствените му мисли; той знаеше това още от времето с Христина. Но сега беше друго — часовете предиобед и вечер — преди да пусне децата — се превръщаха за него в истинско изпитание. Колкото повече наближаваха минутите да си отиде дома, да види Елка, толкоз по-безпричинни — поне така му се струваше — вълнения обземаха сърцето му.

Какво беше това — страх? Съмнение? — Кой знае, може би и едното, и другото. Но против мисълта, грубата и нелепа мисъл, че в чувствата му към Елка има нещо плътско, той беше готов да се бори до смърт. И все пак всяка нощ, когато лежеше безсънен в малката си стаица, той виждаше, че без да иска, мислеше за нея и само за нея. Премрежил очи, той виждаше извивките на младото и тяло, усещаше потреперването на облите и рамене, слушаше гласа и — мек и пленителен — и гърдите му стягаха мъчителни спазми.

Но имаше още нещо, по-тежко от всички — подозрението, че тя знае това, че Елка разбира мислите му и не се бои от тях. Докато той се губеше в празни умувания, не беше ли тръгнала тя срещу него, без мислене и без разсъждения, а водена само от повеленията на своята зряла плът? Нима по-рано тя би могла да го погледне с този мълчалив поглед, с който го изпращаше всяка нощ до стаята му?

Той чувстваше, че тази жена все повече се впива като змия в сърцето му, гори кръвта му и мислите. Заспиваше късно, сънят му беше неспокоен, пълен с мъчителни съновидения. Отначало той не помнеше какво е сънувал, но тези сънища, колкото и заплетени и непонятни, за дълго оставаха в душата му чувства на нещо лошо, случващо се с него против волята му. А една нощ той видя сън — съвсем ясен и определен: сънува Елка. Как стана това, какво беше в началото — той не помнеше. Но той видя наготата и, почувства топлината и безсрамните ласки на нейната плът. Събуди се отвратен от погнуса в душата, но в сърцето му още звучеше един вик — нейният вик, пълен с беззаветно отдаване, с молба и упрек: — бате!

Бате — така го зовеше тя винаги. И той не помнеше друго, освен този присънен вик, изречен от пламналите и устни. На другия ден и в следващите няколко дни той не смееше да срещне погледа и, но Елка беше същата, дори още по-мила и нежна. А когато се случеше да се обърне към него с тази дума, тя впиваше ясния си поглед в очите му, гледаше го усмихната и сякаш искаше да му каже — знам, знам! Стан навеждаше мълчаливо глава и отминаваше. Но той чувстваше всеки ден, че гласът на плътта е по-силен от него, че той е играчка в мрежите на тъмни сили, които властват над мислите му, над постъпките му и съдбата.

Един съботен следобед той седеше в стаята си и четеше; на училище не мислеше да ходи: този ден, както е обикновено, учеха до обед. Денят беше ясен и слънчев. През отворения прозорец в стаята лъхаха струи топъл въздух, носеше се дъх на зеленина и огласяха крясъци на играещи по пътя деца. В съседната стая, седнала на пода, работеше Елка. Те бяха съвсем сами в двора: дядо Петър и Дико оряха в полето. Елка работеше и напяваше полугласно. От няколко минути той беше застанал и я слушаше; песента и го отвличаше, бъркаше му. Елка пееше един и същи мотив, от няколко само думи, млъкваше за минутка и почваше отново; навярно тя беше увлечена в работата си, или пък замислена по нещо.