Георги Райчев - Грях

— Как си днеска, бате — по-добре ли се усещаш?

— Добре, Елке, по ми е леко… благодаря ти…

— Не бой се, бате — ще мине, ти ще оздравееш скоро…

Една утрин той лежеше върху простия си дървен креват, отрупан с покривки, сгорещен и потен. В стаята гореше напалена печка; въздухът беше душен и спарен. Близко около печката, приклекнал върху ниско трикрако столче, седеше Дико и пушеше. Стан беше се пробудил и местеше уморен и разсеян поглед из стаята; накрая той спря очи върху брата си и го загледа. Изглеждаше, че Дико също го забеляза и устреми поглед към него. Няколко мига те се гледаха безмълвно, после Дико се раздвижи неспокоен върху стола си и попита:

— Искаш ли нещо, бате?

Но Стан продължаваше да го гледа все така мълчаливо; той или не чу думите на брата си, или не можеше да проговори. Тогава Дико стана, приближи до леглото и попита пак:

— Трябва ли ти нещо, бате?

Болният направи полека с главата си знак, че не иска нищо.

— Да повикам ли леля?

Но болният втори път направи знак — не, не трябва.

Дико остана така прав, залисан, без да знае какво да прави; той изгледа нажалено брата си, подви глава, зацъка с език и повтори няколко пъти подред: „Май с човек, как тъй се разболя.“ После се върна и седна пак на мястото си. Личеше, че е силно развълнуван: той клатеше глава, чудеше се нещо, шепнеше си нещо сам-самичък.

Учителят продължи да го гледа. Той беше отпуснал леко ресниците си, може би, за да се прикрие от Дика, на продължаваше да го гледа упорито. В умореното му съзнание се мяркаха разкъсани, нерадостни мисли. Защо беше така безпомощен брат му? Какво лежеше в бедната му душа?

За няколко мига в ума на болния се преплетоха хиляди мисли, хиляди смътни спомени от далечни дни. Изведнъж безгранична жалост и умиление препълниха сърцето му, очите му се наляха с парливи сълзи. Лицето на Дико сякаш се отдалечи, разшири се до невероятни размери и полека се стопи, изчезна; пред засълзения взор на болния затрептяха ярки червени и зелени кръгове; преплитаха се, сливаха се, гаснеха и припламваха отново до завиване свят.

Той чувстваше, че или заспива, или пък отново губи съзнание; откъснат от леглото си, той падаше леко като перушинка в бездънна пропаст, а около него блестеше и трептеше до замайване все това огромно море от зелени пламъци. Но ето че пламъците сякаш се сгъстиха, втвърдиха се, добиха определени форми и накрай той се намери посред широко зелено поле. Накъдето извърнеше очи, пред упоения му поглед се разкриваха буйни зелени ниви, които се преливаха и блестяха под вятъра като безкрайни вълни. Той газеше през тях; той газеше уморен, болен; коленете му се подгъваха, краката се преплитаха и спъваха о нещо — едно въже, дълго въже, което той — хванал, влачеше след себе си; той отиваше да върже коня, който малкото му братче Дико вардеше в полето. Ето и коня, но що е това: вместо в полето, издигнал двата си спънати предни крака, конят тъпчеше и опустошаваше посева на най-добрата им нива. Обзе го ярост. Ах, Дико! Този негодник Дико! Но де е той? Де се е дянал? Стан повива глава наляво, повива надясно и — съзира: накрай мрежата лежи Дико; той е гърбом и вятърът развява изруселите му дълго коси. Стан прибира въжето, сграбчва го здраво в ръка и приближава дебнешком. Момчето все още лежи неподвижно — то спи. Но братът, изгубил памет, вдига въжето и удря — веднъж, два, три пъти — по главата, по лицето. Уплашеното дете се изправя на колене, простира ръце напред, ала не вика, не крещи — очите му, само очите го гледат с безумен ужас…

Но ето че те припват и двамата през нивите срещу висок, стръмен рид — детето напред и той след него. Но ридът изведнъж се пречупва и те политат надолу, като по ледена пързалка, към низината на ливадите. Там пасат стадо коне и огласят крясъци на играещи деца, а слънцето блести, блести и омайва… През сред тучните ливади води път, постлан с грамадни камъни. По пътя минава каруца, колелата и поскачат и тя цяла се тресе, тресе. Той е вътре; той е малък и болен; той лежи болен върху скутите на майка си и свят му се вие от трясъка. Но изведнъж баща му, старият свещеник, спира каруцата, извръща се надире и казва нещо на майка му. Играещите деца припват, заобикалят каруцата, гледат ги, а майка му скланя глава над него, поднася пълна кърпа с ябълки и ласкаво го моли.

— Хвърли им, чедо, виж как те гледат децата — шепне тя.

Той пресяга с мъничката си изнемощяла ръка, поема от кърпата една по една ябълки и хвърля на децата. Червените топки падат върху тревата, подскачат, търкалят се, а децата ги гонят, боричкат се за тях и крещят. Нему се иска да ги погледа още, но лошо му е, завива му се свят, главата му натежава и пада безсилна върху майчините му ръце.