Георги Райчев - Грях

— Нищо не ми е, бате.

— Тогава навярно се пресилваш много с работа: гледам те, цял ден си на крака. Ако искаш, ще кажа на леля Петка, или пък да поръчам на баба Младена да наминават да ти помагат…

Но Елка го прекъсна.

— Не трябва, бате — рече тя, — как тъй ще идват чужди хора да ми редят къщата…

И отмина.

Учителят остана подъбен на мястото си; ушите му пищяха, сърцето биеше ускорено. Няколко мига той не можеше да се опомни, да събере мислите си. Остра болка на разкаяние прониза ума му — защо я спря, защо заговори? И — какво значеше това вълнение, това диво вълнение у него? А тя? Не забеляза ли това, не отгатна ли скритите му мисли? Навярно, навярно! Жените имат такъв буден инстинкт — тям стига една дума, един несигурен жест, за да разберат всичко… И после как тя се извърна рязко, отмина, без да каже нито дума повече — може би разсърди се. Да я настигне, да заговори, да попита — но защо, какво?

Той махна ръка и излезе от двора: скита по селото; намина до кръчмата, но раздразнението му растеше: мъчеше го мисълта, че извърши неотмерена и непоправима стъпка.

И действително — той постъпи зле.

От този ден между тях беше поставена преграда; тънка, прозрачна преграда, но която все пак чувстваха на всяка крачка. Много пъти той искаше да проумее какво е станало между двамата, но не успяваше. Разбира се, те се срещаха пак, разговаряха, но и в думите им, и в жестовете личеше една мъчителна принуденост. В нейния поглед нямаше вече прежната доверчива откровеност. При срещите тя или не го гледаше, или пък свеждаше неспокойно очи и бързаше да отмине нанякъде. Какво беше това — срам? Сръдня? Но и сам той беше вече друг — всяко нейно появяване го хвърляше в непонятно, досадно вълнение. А кой знае, може би тя влияеше и нему или обратното — той предаваше и на нея вълнението си.

Но не стигаше това — от известно време той забелязваше как Дико уж съвсем случайно заставаше между тях — по работа или за да пита нещо, — а всъщност мяташе гузен, плах поглед ту към нея, ту към него. Стан беше готов да подозре, че в помътения ум на брата му все пак има мигове на проблясъци, в които той инстинктивно долавя, че между тях двамата има нещо не в ред. Погледът на Дико добиваше всеки дан все по-тежка загадъчност; на въпросите на брата си отговаряше разсеяно или нехайно — нещо, което преди не беше възможно, — а понякога само го изглеждаше и отминаваше недоволен, без да отрони дума.

Така вървяха дните им, но една неочаквана случка дойде и промени всичко. Стан заболя.

Тази година зимата беше лека, но в първите дни на декември завяха северни ветрове, времето се промени и в цялата околност падна сняг. Валя няколко дни непрестанно: снегът беше мек, нетраен, а накрай се превърна в дъжд. Потекоха води, разкаля се; селата бяха като обсадени — никой доникъде не смееше да тръгне. Но за зло, през тези дни излезе неотложно работа на учителя и той трябваше да отиде до града. Късият ден мина като час и на връщане Стан замръкна по пътя. Беше облачно и тъмно; нощта припадна изведнъж. Умореният кон едва газеше през каловете и мрака. На половин път, отвъд последното село, трябваше да се премине в брод реката. Стан приближи и спря да избере мястото. Пътя знаеше, но през деня реката беше придошла още повече и сега бучеше пред него, тъмна и неприветна.

Той стегна юздата и подкара, но животното неохотно нагази през вълните, които го блъскаха отвред, спираха или отвличаха встрани. Приближаваше отсрещния бряг: още малко, още няколко крачки, но изведнъж животното се спъна — навярно о изтритите от пясъка пърте, — политна, коленичи, дигна се изплашено и подето от вълните, вместо напред — хвърли се встрани. Стан също изгуби равновесие, залюля се и мигом почувства, че пада във водата. Конят заскача, повлече го и няколко мига след това едвам съзнаваше, че лежи наполовина във водата, върху отсрещния стръмен бряг, а пред него заглъхва в тъмнината бесният бяг на подплашеното животно. Изранен и мокър, изгубил сили от студ и умора, той стигна пеш в селото едва към полунощ. А няколко дни след това заболя от тежка простуда.

Заредиха се безкрайни мъчителни дни. Цериха го, както можеха: съветваха се с опитни хора; повикаха дори и фелдшера от съседното село, но болестта минаваше бавно. При него трябваше да стои непрекъснато човек. Нощем бдеше леля му Петка, а денем неотстъпно го пазеше Елка. И може би еднички беззаветните майчински грижи на Елка спасиха живота му. Когато огънят спадаше, той я гледаше през късите минути на съзнание с препълнени от гореща благодарност очи. И тя разбираше неизречените му думи. Понякога тя приближаваше до него, слагаше хладната си ръка върху челото му и питаше го угрижено: