Георги Райчев - Грях

Веднъж Стан намина у лелини си Петкини и поръча пак на старата да идва по-често у тях и да наглежда Елка. Отначало Елка се противеше, но скоро и сама разбра, че не може без чужда помощ. Появи се и стринка и Витаница. Те взеха младата невеста под своите майчински грижи: съветваха я и утешаваха. Не мина много и двете жени почнаха да се редуват и да спят нощем при нея.

Стан в нищо не им пречеше, почти нищо не говореше с тях за Елка, но той разбираше, че съдбоносният ден приближава, и душата му се вълнуваше от неизпитани дотогава ту радости, ту мрачни предчувствия. А късно една нощ той беше събуден от виковете на леля си Петка. Тя беше дошла пред вратата на стаята му и го зовеше да стане бързо. Когато излезе вън, учителят чу долу, откъм Елкината стая, сподавени стенания. Отначало той се изплаши, но скоро разбра всичко: уреченият час беше настъпил.

Събудиха Дика и го пратиха за акушерката — една стара жена от горната махала, — а Стан тръгна да доведе Витаница.

Кризата беше настъпила около полунощ, но акушерката още с идването си заяви, че добиването ще бъде едно от най-тежките и може би съпроводено с опасност за живота на майката и детето.

И наистина думите и се сбъднаха. От този час за родилката се почна една безкрайна верига от нечовешки страдания, със спазми и припадъци, които продължиха през целия следващ ден, чак до другата нощ. От утринта до вечерта у тях непрестанно идваха жени; доведоха и фелдшера от съседското село, но нищо не помогна.

Този ден Стан беше като луд. Той не помнеше как го мина: ходи в училището, среща хора, разговаря с тях, но всичко вървеше като насън. Положението му беше по-страшно от обречен на смърт: той трябваше да страда и да прикрива страданията си от другите; да мълчи, да се преструва на равнодушен, да не смее никого за нищо да попита за Елка. Всички го гледаха с тържествуващо злорадство, сякаш изпитваха наслада от страданията му и тежкото положение, в което беше изпаднал този клет човек. Особено жените: през погледа на всяка го гледаше разярена вълчица. Дори леля му, която винаги се носеше с майчинско съчувствие към него, сега беше студена и неумолима: тя за нищо не го попита, нищо не му съобщи, дори на въпросите му едвам отговаряше. А Витаница беше готова да се нахвърли открито върху него.

Той четеше с ужас мислите им: тези тъпи и суеверни жени виняха него, като че ли той беше сложил върху родилката някакво тежко проклятие.

Но не стигаше това, уморен през целия ден от непосилното нервно напрежение, той сам стигна до едно състояние, в което не можеше вече да владее яснотата на разсъдъка си и душата му се тресеше от мъчителни, почти кошмарни самообвинения. От няколко часа той беше се затворил горе, в стаята си, чупеше безпомощно ръце, вслушваше се тръпен към стаята на родилката, чиито немощни стенания вече не достигаха до слуха му, и полудяваше от страшното съзнание, че той е неин убиец, безсърдечен убиец! Той беше готов да падне на колене пред иконата, да се моли на бога заради нея, да се моли за опрощение и милост.

Притъмня, а той все още стоеше затворен в тъмната стая; не смееше да излезе навън; боеше се да не срещне хората, боеше се да не чуе някоя страшна вест и най-много тръпнеше от мисълта, че може да срещне вън Дика. На два пъти през деня той беше уловил крадешком погледа му. Дико беше цял променен — потъмнял, измъчен, а в очите му грееше мрачният огън на разярено животно…

Накрай учителят наложи шапка и тръгна вън от двора — къде отиваше, сам не знаеше, само по-далеч от хората — да ги не среща, да ги не вижда, да ги не чува. Той тръгна напосоки през мрака; зави по няколко улици и скоро излезе съвсем вън на полето. Наоколо покрай него цареше глух мрак. Нощта беше тъмна, ветровита, облачна; скоро от небето закапаха едри капки дъжд, примесен с лепкав мокър сняг.

Той свали шапката си и откри срещу вятъра и дъжда пламналото си лице. Той гледаше далеч под планината блуждаещите светлини на града, извръщаше се надире към тъмното село и все вървеше като сляп. Струваше му се, че в помътения му ум няма никаква, никаква мисъл: там стоеше само една безсмислена дума, която той, без да ще, повтаряше несъзнателно до уморяване, до затъпяване — ти. Стиснал ядно пестници, прострял напред ръце, той повтаряше тази ненавистна дума, сякаш хвърляше я злобно някому право в лицето.

— Ти! Ти! Ти! — викаше той яростно в мрака, душен от спазми…

Той пови назад, запуши, съвзе се. В ума му още звучеше жестокото ти, но сега той виждаше вече тъмния му смисъл. В тази мъничка дума беше включен неговият кървав протест против всичко и всички — против тази тъпа, дива, безразсъдна и жестока маса, която тровеше душата му; против Христина и проклетия град, против Дика и дори против Елка и себе си…