Георги Райчев - Грях

Така беше и през онзи ден, когато той, застанал на прозореца в училището, видя край реката пушека от жертвения огън и събраната маса богомолци с издигнати над тях слънца и хоругви. За един миг той беше се почувствал разколебан в мислите си, с обладана от мистичен страх и съзнание на виновност душа. Наистина той не можеше да отговаря за мислите си в онзи миг, но тогава той беше близо да повярва, че не трябва да стои там и че не можеше да възнася към бога молитвите им…

Но странно, сега при спомена за този ден душата му изпълваше светло и радостно чувство. Може би това беше мисълта за хубавия пролетен ден, цъфналите акации и Елка, но вълнението нарастваше и сърцето му заудря така силно, че той трябваше да го притисне с двете си ръце… Изведнъж по цялата му снага се разля сладка умора, той чувстваше, че е притихнал и успокоен, а клепките му натежават от сън. Той заспиваше, но пред него все още блестеше до замайване ясният ден и огрените сред полето богомолци. Но ето че те се раздвижиха, изтеглиха се в дълга върволица и тръгнаха към село. Напред вървеше свещеникът, а пред него децата с високо вдигнати слънца и хоругви: белите им стихари блестяха, огрени от лъчите. Но шествието не отиваше в църквата — то идеше направи насам, към училището. И при все това учителят никак не се зачуди, а след миг те бяха вече пред портата и влизаха в двора. Но всъщност това не беше никакво шествие, а празнично облечени хора, дошли на изпита. Ето тук бяха колегите му от околните села, свещеникът, кметът и стареите, дори тука бяха и Христина, и той… Вън на двора бяха наредени столовете, а децата седяха върху тях смирено и чакаха да ги повикат за изпит. Отпред беше той, прав, и държеше в ръката си въже, а срещу него стоеше Христина, поела другия край на въжето. Децата излазяха едно след друго и прескачаха въжето. Дойде ред и до Веселина — най-будния му и послушен ученик. Веселин беше облечен в дълъг бял стихар, с провесени отстрани черни презрамки със звънчета: той беше ходил на шествието, да носи хоругвите. Но вместо да прескочи през въжето, Веселин се покатери върху предния стол, размаха широките ръкави на стихара си, изплези се към него и викна:

— Гони ме, учителе!…

При този вик всички се изсмяха; те гледаха Стан в недоумение и с подигравка: на туй ли си ги учил ти…

Учителят се почувства принизен и оскърбен; той се впусна да смъкне немирника, но детето прескочи на втория стол, оттам на третия, на четвъртия… Свил въжето в ръце, Стан го гонеше, побеснял то ярост. Ученикът тичаше и обикаляше столовете, но ето че той се спъна о полите на дългата си дреха и падна. Стан го настигна с един скок хвърли се върху му и заудря безпаметен с въжето… Неочаквано наоколо му се раздаде шепотът на децата:

— Чичо му! Чичо му иде — викаха те и додето учителят се обърне, нечии здрави ръце го хванаха отдире, за раменете, разтърсиха го и той грохна възнак на земята… Един миг, и той сети, че в шията му се впиват корави пръсти, а над самото му лице е приведена разчорлената глава на брата му, Дико… Стан напрегна всичките си сили, извика и — отвори очи.

Боже господи, той е сънувал, той сънуваше, но не — сънят още не е свършил: там, насреща, отвън прозореца на двора, огрян от луната, стоеше брат му Дико и гледаше го мълком.

Учителят скочи от леглото и бързо се хвърли към вратата. Той отключи и излезе вън, на сайванта. От двора, стъпил върху ниските стъпала, насреща му идеше Дико, стиснал в ръце своята смешна пушка.

— Къде си ходил, Дико? — попита троснато учителят.

— При фцети бях — отвърна мрачно Дико, — чух, че залаха кучеата и фцети се подплашиа, рекох, да не се е вмъкнал някой в агъла…

И той мина покрай него и влезе в стаята си.

Така вървяха дните им. Понякога учителят успяваше да убеди себе си, че безпокойствата му са съвсем напразни, че Дико не е повече от един малоумен човек, който нищо не вижда и нищо не разбира. Но понякога в разпаленото му въображение се рисуваха страшни картини и нему се струваше тогава, че те живеят в една вечна борба с брата си — следят се на всяка стъпка, дебнат се, подозират се и се извардват един друг като хищници. А между двамата стоеше Елка — печална и безропотна.

Настъпи зимата, хванаха студове; в полето нямаше вече никаква работа. Дико видеше пак прежния разпуснат живот, Стан — в училището, а Елка — от утрин до вечер на работа в къщи. Тя беше твърде натегнала вече, лицето и посърна, очите се вглъбнаха в орбитите, но никому за нищо не се оплакваше.