Карън Рафърти - Докосването на нощта

Лусиен й се усмихна иронично.

— Последователи сме на природата. Такива сме били винаги, дори когато сме практикували Старите магии.

— Какво всъщност са Старите магии? Черна магия?

— И да, и не — отговори той. — Съществуват, както ги наричаме ние, тъмни и светли сили. Ние смятаме, че за да има съвършено равновесие в природата е нужно да съществуват и двата вида сили. Тъмните сили, обаче, са опасни и могат да се превърнат в зли, ако с тях не се работи както трябва. Това е било една от причините съветът на висшите свещеници да забрани практикуването на Старите магии. Трябва да си много силен, за да откажеш съблазните им и вероятно в миналото някои от моят народ са били съблазнени от тях и са използвали мощта им по неподходящ начин. Така е започнало преследването на вещиците.

Ариел се замисли над казаното. Имаше още въпроси за Старите магии, но засега информацията беше достатъчна.

— Имам един друг въпрос. Защо се наричаш магьосник? Разбрах, че това название е обидно за повечето хора, които се занимават с магии.

— Така е — съгласи се той — и именно затова го използваме. Преди много столетия имало някои членове на сборищата, които отказали да се подчинят на законите им. Те станали чародеи и били прокудени от сборищата. Те си отмъстили като ни предали на враговете ни и така се превърнали в магьосници, което на староанглийски значи предатели. Тъй като на нас не ни е позволено да нараняваме друго човешко същество дори при самоотбрана, мнозина от нас загинали заради тяхното предателство. Съветът на висшите свещеници решил, че е важно да помним последиците от тяхното вероломство. Стигнали до заключението, че най-добрият начин да го запомним е като сами се наречем магьосници. Знам, че аргументацията им звучи странно, но е в сила повече от хиляда години и може би е просто навик, а не нещо логично.

Ариел трябваше да се съгласи с него. Звучеше странно, но такива бяха десетки други неща, които й се бяха случили, откакто го познаваше.

— Каза, че не ти е позволено да нараниш друго човешко същество. Ами Гейлън? Това, което той стори с брат ми, беше опасно, а той определено се опита да нарани мен и теб. Това изключение от правилото ли беше?

— Да, той беше изключение, Ариел.

— Какво стана с него? — попита тя.

— Бяха отнети всичките му сили и бе изтрита почти цялата му памет, с изключение на някои основни части. Сега е като дете и подобно на дете ще бъде учен да води живот, който подобава на един магьосник.

Ариел реши, че това й харесва как звучи. Наказанието беше цивилизовано и можеше истински да превърне Гейлън в пълнокръвен член на обществото му.

— Имам един последен въпрос. Защо имената на всички в сборището започват с буквите М-О-Р?

Лусиен се засмя и Ариел бе възхитена от този звук. За първи път го чуваше.

— Малко е сложно, но ще се опитам да ти обясня. Буквата М е лесна за разбиране. Тя е тринадесетата буква в азбуката и символизира първоначалните тринадесет сборища. Буквата О е петнадесетата, а Р — осемнадесетата. (В българската азбука Р е седемнадесетата буква, но в английската R е осемнадесетата. Останалите две букви запазват позициите си. — Б. пр.) Като събереш тринадесет, петнадесет и осемнадесет получаваш четиридесет и шест. Събираш четири и шест и получаваш десет. Нулата автоматично отпада и остава числото 1. То е символично, защото означава, че всички в сборището са обединени в едно. Разбра ли ме?

Ариел не му отговори. Гледаше го, неспособна да откъсне очи от лицето му. Тя го обичаше, той й предлагаше живот с него. Можеше ли да бъде жената, която му беше нужна, за да постигне целта си? Дали щеше да й стигне любовта й?

„Да — прошепна вътрешният й глас. — Да!“

В този миг Ариел разбра, че, дори да искаше, не можеше да изостави Лусиен. Той беше за нея като въздуха и светлината. Без него щеше да се съсухри и да умре. А дали беше подходяща да му бъде жена? Е, ако се провалеше, нямаше да бъде защото не е опитала.

— Не знам дали го разбрах — каза тя, — но предполагам, че ще имаш достатъчно време през всичките следващи години да ми го повтаряш, докато накрая го проумея.

Лусиен застина и я изгледа внимателно.

— Това да ли беше, Ариел? Искаш ли да дойдеш с мен в Сенктюъри? Искаш ли да бъдеш моя жена и да ми родиш деца?

— Да! — каза тя и, като стана от стола си, изтича до него и се хвърли в обятията му. — И ако някога ме изоставиш, Лусиен Моргрет, ще те намеря и ще те прокълна.

За пръв път в нейно присъствие той се разсмя — разсмя се истински — и звукът беше толкова богат и красив, че на очите й се показаха сълзи.