Карън Рафърти - Докосването на нощта

В нея се надигна надежда, но Ариел се предупреди сама да не й обръща внимание. Все още беше простосмъртна, а Лусиен презираше простосмъртните. Трябваше да помни това на всяка цена.

— Лусиен? Какво те води насам? — попита тя, а гласът й прозвуча странно задъхан.

Лусиен мушна ръце в джобовете на панталона си и сви рамене.

— Минавах наблизо и си помислих, че мога да се отбия да видя какво правите с Арманд.

— Разбирам — рече тя, а сърцето й се сви. Беше права. Не бе дошъл при нея. Каква глупачка бе, че си го беше въобразила! Сълзите опариха очите й и тя побърза да сведе поглед, като примигна, за да ги спре. Нямаше да плаче пред него. Нямаше!

Щом се овладя, Ариел вдигна очи към него.

— Арманд е добре. Подготвя се за ново проучване.

— А ти как си? — тихо попита той.

„Ужасно!“, прииска й се да каже. „Обичам те и умирам без теб!“

— Добре — рече тя на глас. — А ти?

— Толкова много се случи напоследък в живота ми — сви рамене той, — че не ми остава време да асимилирам всичко.

Искаше й се да го попита какво се бе случило, но се въздържа. Колкото по-дълго стоеше Лусиен, толкова по-голяма бе вероятността тя да се разплаче. Защо бе дошъл тук? За да я измъчва?

— Е, сигурна съм, че скоро ще се оправиш.

Лусиен кимна и огледа стаята. Когато погледът му отново се срещна с нейния, той прошепна:

— Щастлива ли си, Ариел?

— Щастлива ли? — дрезгаво повтори тя, мигайки отчаяно, за да сдържи заплашващите я сълзи. Помисли да го излъже, но гневът й започна да се надига. Реши, че щом Лусиен беше до такава степен безчувствен, та да дойде тук и да я измъчва по този начин, значи заслужава неподправената истина.

— Не, не съм щастлива — отвърна тя и изгуби битката със сълзите си. Те започнаха да се стичат по бузите й, а Ариел продължи: — Всъщност се чувствам по-нещастна, отколкото ми бе казал, че ще бъда. По цял ден мисля за теб, а нощем те сънувам. Не мога да издържам, Лусиен.

Той я изгледа продължително, преди да попита:

— Искаш ли да ти направя магия, която да те накара да ме забравиш?

— Не! — отговори тя толкова бързо и силно, че сама се изненада. Обаче беше още по-изненадата, когато разбра, че това е самата истина. Самата мисъл повече да не го помни изглеждаше непоносима. — По-скоро бих страдала, отколкото да те забравя.

— В такъв случай какво ще кажеш да се върнеш с мен в Сенктюъри и да заживеем заедно? — попита той.

Когато отначало го видя не можа да повярва на очите си, но сега беше буквално изумена. Седна на един стол, защото краката й се подкосиха.

— Не се шегувай с мен, Лусиен.

— Не се шегувам, Ариел — отвърна той. — Аз също съм нещастен.

— Наистина ли искаш да бъдем съпруг и съпруга?

— Е, ние го наричаме мъж и жена, но смисълът е същия. Но преди да ми дадеш отговора си, има някои неща, които трябва да знаеш.

Ариел го гледаше ококорена, докато Лусиен й обясняваше за майка си и баща си, и как той ще даде ново начало на расата.

В заключение каза:

— Така че, както сама виждаш, сега, когато ще бъда отговорен за сборището, ще съм изправен пред големи проблеми, свързани с намирането на простосмъртни съпрузи на моите хора. Ако се съгласиш да дойдеш с мен, ще разчитам на теб да ни помогнеш да разберем психиката на простосмъртните, така че хората ми да могат да направят добър избор. Но няма да бъде лесно — предупреди я той — и не мога да ти обещая, че всички в сборището ще те харесат. Мога да ти обещая само, че ако ми дадеш възможност, аз ще ти дам в замяна всичко, което е по-силите ми. И никога няма да те изоставя, Ариел. Никога. Обещавам.

Прииска й се да изтича при него, да се хвърли в обятията му и да извика „да“ на предложението му. Мечтаеше за това, а сега, когато мечтата беше достижима, на повърхността изплуваше вродения й страх. Дали щеше да се справи с живота, който той й предлагаше? Нещо повече — можеше ли да бъде за него тази жена, от която той се нуждаеше, която заслужаваше? Дали нямаше да му бъде по-добре с някоя вещица, която споделя силите и миналото му? Дали любовта й щеше да бъде достатъчна?

— Мога ли да те попитам нещо? — каза тя, знаейки, че отбягва прекия отговор на въпроса му, но имаше нужда от малко време, за да обмисли дали да приеме предложението му. Трябваше отсега да знае, че ако се съгласеше, щеше да бъде защото чувстваше, че така ще е най-добре за Лусиен, а не за нея самата. Обичаше го прекалено силно, за да направи грешен избор.

— Питай — каза той.

— Знам, че в сборището не практикувате сатанизма, но все пак в какво вярвате?