Карън Рафърти - Докосването на нощта

Все пак беше важно да знае дали нещастието на майка му в сборището е присъщо на всички простосмъртни или е било личен проблем. Вече беше обрекъл Ариел на нещастен, самотен живот, но в своя свят тя поне имаше близките и приятелите си. А неговото семейство го нямаше, така че в неговия свят тя би имала само него и детето, което щяха да заченат заедно, а това можеше да се окаже недостатъчно да я направи щастлива.

Като пое дълбоко дъх, Лусиен почука на вратата. Няколко секунди по-късно майка му отвори с раздразнен вид, но щом го погледна, кръвта се оттегли от лицето й.

— Лусиен! — дрезгаво прошепна тя.

Лусиен се взря в лицето й, което се бе променило съвсем малко с годините. Имаше няколко нови бръчки край очите и устата, а лицето й беше малко по-слабо. Но все пак си оставаше лицето на жената, която бе му чела смешните приказки за спящи красавици и ревниви феи.

— Здравей, майко — каза той.

В този миг тя избухна в сълзи. Лусиен се почувства така объркан, както когато Ариел плачеше. Нямаше представа какво да прави. Ако беше Ариел можеше да я целуне, за да я успокои, но в случая този вариант определено не беше подходящ.

За щастие не му се наложи да взима решение, тъй като тя бързо се съвзе. Отправи му една слаба усмивка и каза:

— Имаш същия удивен вид, като баща си, когато плачех. Заповядай, влез. Обещавам ти, че няма да проливам повече сълзи.

Лусиен предположи, че от него се очаква да каже нещо в отговор на думите й, но не го направи, защото нямаше представа какво би било подходящо в случая. Времето си в света на простосмъртните бе прекарал зад бара във „Вещерска отвара“ и нямаше представа как да се справя с плачещи жени. Трябваше ли да й каже, че може да плаче? Или трябваше да я накара да спре?

— Искаш ли нещо за ядене? — попита тя, като го въведе в малката си, обзаведена с вкус дневна.

— Не, не съм гладен — отвърна той, докато сядаше на канапето. Тя се настани в креслото срещу него. — Ако съм дошъл в неподходящ момент мога да намина друг път.

— Лусиен, никога не би могъл да дойдеш в неподходящ момент — каза тя, а очите й плувнаха в нови сълзи. — Дядо ти ми обеща да те изпрати при мен, когато стане време да научиш истината за раждането си, но бях започнала да смятам, че никога вече няма да те видя. Зная, че той не ме одобрява и... Е, сега не е време да го обсъждаме — каза тя, като махна с ръка. — Дошъл си да научиш за себе си. Какво ти каза дядо ти?

— Всъщност той никога нищо не ми е казвал — отговори Лусиен.

— Съвсем нищо? — недоверчиво попита тя. Когато Лусиен поклати глава, тя продължи: — Искаш да кажеш, че те е изпратил при мен, без да ти даде никаква информация?

— Не ме е изпращал — поясни той. — Дядо умря преди три години.

— О, Лусиен, съжалявам! — искрено възкликна тя. — Дядо ти и аз имахме търкания, но аз го уважавах. Сигурна съм, че ти си също такъв чудесен висш свещеник, какъвто беше той.

Лусиен се размърда сконфузено.

— Боя се, че не съм висш свещеник. След смъртта на дядо последваха някои... някои усложнения и поста бе приет от друг.

— Какви усложнения? — попита тя, а очите й се присвиха. Преди Лусиен да успее да отговори, тя каза: — Защото си наполовина простосмъртен, нали?

— Да.

— Проклятие! — промърмори тя, като стана и започна да крачи напред-назад. — Казах на баща ти, че ще се случи нещо такова, но той не ми повярва. Той беше толкова приятен и разбран човек, че не можеше да види високомерието, което е обхванало сборището. Постоянно му повтарях, че считат простосмъртните за по-низши, но той възразяваше, че съм свръхчувствителна. Виждаше в теб само предизвикателството към бъдещето и беше така погълнат от мечтата си, че не забелязваше ада, през който те прекарваха останалите.

Изведнъж спря да се разхожда и тъжно поклати глава.

— Съжалявам, че са се отнесли толкова зле с теб, Лусиен. Може би щеше да бъде различно, ако баща ти беше жив. Може би щеше да ги накара да видят бъдещето така, както той го виждаше, но, честно казано, не съм сигурна, че щеше да успее.

— Не ти харесва народа ми, нали? — отбеляза Лусиен.

— Твоят народ — печално повтори тя. — Ето това е поведението, за което говоря, Лусиен. Вярно е, че расата ти превъзхожда в много отношения останалите хора, но също така е вярно, че сте човешки същества, също като мен или кой да е друг. Обаче именно това поведение на расово превъзходство, доведе същата тази висша раса на границата на изчезването. Твоят народ е бил толкова изключителен, че е ограничил кръвните си линии и преди повече от хиляда години генетиката си е казала думата.