Карън Рафърти - Докосването на нощта

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ако поканата ти е искрена, ще ти идвам на гости толкова често, че ще ти омръзне да ме виждаш.

— Никога няма да ми омръзне да те виждам — навъсено рече той, протегна ръце и я прегърна. — Съжалявам, че дядо ни е държал разделени през всичките тези години, но ще си наваксаме и за тях, обещавам.

— Сигурна съм — рече тя и, като се отдръпна от него, подсмъркна. — А сега се махай, преди да съм се разплакала.

Лусиен вдигна очи към тавана.

— Предполагам, че това е една от особеностите на живота с простосмъртна жена, към която трябва да привикна. Защо простосмъртните жени плачат за щяло и нещяло?

— Проклета да съм, ако знам — отвърна майка му през смях.

— Ариел, добре ли си? — загрижено попита Джийн.

— Разбира се — отвърна Ариел, като откъсна поглед от прозореца на офиса си. — Защо питаш?

— Ами, нямам представа — шеговито промърмори Джийн, като остави на бюрото й купчина документи. — Може би защото не си казала повече от двайсет-трийсет думи през последните две седмици. Почти през цялото време се взираш през този прозорец. Нещо става с теб, откакто се върнахте с Арманд от онази почивка. Да не сте се скарали двамата за нещо?

— Не — рече Ариел, като отново се обърна към прозореца. — Много добре се разбираме.

Беше шокирана, когато се върна в къщи и откри, че Джийн ни най-малко не се бе обезпокоила за нея. Помислила, че Ариел е отишла на почивка с Арманд. Очевидно Лусиен бе направил и други магии, освен онази, заради която се обаждаше само в къщи. Донякъде се радваше, че е станало така. Не би искала да отговаря на въпросите на Джийн. В същото време обаче това затрудняваше нещата, защото нямаше с кого да сподели болката от разбитото си сърце. Не можеше да поговори дори с брат си, а с него винаги бе споделяла всичко.

Когато Лусиен я бе попитал дали иска да забрави, тя му бе отговорила отрицателно, но сега се чудеше дали нямаше да бъде истински благодат, ако я бе накарал да забрави. Сега можеше само да стои до прозореца и да чака първото докосване на нощта да се прокрадне по небето. Тогава бързаше в къщи и се взираше в стените, докато станеше време за лягане. Беше щастлива само когато беше в леглото и спеше, защото всяка нощ Лусиен идваше в сънищата й и двамата правеха луда, страстна любов.

Но за съжаление знаеше, че нощите, изпълнени с любов, не са нищо друго, освен фантазии. Щом се събудеше те не оставяха онова усещане за реалност, което имаха, през онези нощи, в които Лусиен наистина бе правил любов с нея в съня й.

— Ариел, моля те, кажи ми какво има! — помоли я Джийн, като застана до нея до прозореца. — Аз съм най-добрата ти приятелка и се безпокоя за теб.

— Няма причини да се безпокоиш — увери я тя, като я прегърна през раменете. — Изглежда, че съм в лошо настроение заради настъпването на зимата. До няколко дни ще съм си пак старата.

Изражението на Джийн ясно показа, че не й вярва, но за щастие камбанката на магазина иззвъня и тя я остави, за да посрещне клиента.

„Утре ще се стегна“, обеща си сама Ариел. Всяка вечер, откакто се беше прибрала у дома, тя си даваше същото обещание, но всеки следващ ден изгледаше по-лош от предишния. Лусиен не бе преувеличил, когато бе казал, че животът й ще бъде пуст и самотен.

Въздъхна и се върна при бюрото с намерението да се заеме с пощата, която се бе натрупала върху него по време на отсъствието й. Когато откри, че чете едно и също писмо за трети път и все още не знае какво се казва в него, тя го остави настрани и скри лице в дланите си. Трябваше да направи нещо с тази депресия. Ако не вземеше мерки, щеше да свърши в някоя лудница.

— Ариел, имаш клиент — обяви Джийн. — Искаш ли да ти го пратя или да му кажа да дойде друг път?

Първият подтик на Ариел бе да накара Джийн да го отпрати, но знаеше, че трябва да се стегне и да продължи живота си. Все още имаше сметки за плащане и работа за вършене. Мислите по Лусиен нямаше да променят нищо.

Вдигна глава и каза:

— Покани го.

— Добро момиче — намигна й Джийн.

Ариел стана и напъха блузата в панталона си. Тъкмо бе вдигнала ръка да приглади косата си, когато в стаята влезе Лусиен. Ариел замръзна и го погледна, без да вярва на очите си.

Въобразяваше си! Не бе възможно той наистина да стои пред нея! Но щом погледът й се плъзна от главата до върховете на протритите му черни боти, тя разбра, че е истински.

В нея пламна възбудата. Прииска й се да притича и да се хвърли в ръцете му, но страхът да не би отново да я отхвърлят я накара да се сдържи. Вместо това бавно вдигна очи към лицето му. Наистина ли изглеждаше по-слаб? А чертите на лицето му по-дълбоки? Нима бе възможно той да страда колкото нея? Дали не бе дошъл точно заради това?