Карън Рафърти - Докосването на нощта

— От двете по малко — отвърна Лусиен. — Точно сега е малко объркан, но щом паметта му се възвърне, ще си мисли, че е бил тук на лов за диви патици.

Ариел замълча, докато осмисляше думите му. И когато ги разбра, тя попита:

— Ами аз, Лусиен? Аз също ли ще забравя, че съм била тук?

— Искаш ли да забравиш? — запита той в отговор, а в гласа му прозвучаха подигравателни нотки.

— Не — тихо отвърна тя, като се прокле заради новите сълзи, които напираха в очите й. Бързо сведе поглед към пода, за да не ги види Лусиен. Когато почувства, че е овладяла емоциите си, тя отново вдигна глава към него.

— Знам, че мислиш, че не можеш да ми вярваш, но ти се кълна, че няма да издам тайната на Сенктюъри. Но ако смяташ, че трябва да ми направиш заклинание, за да забравя, ще те разбера. Освен това искам да знаеш, че не съжалявам за това, което се случи между нас. Благодаря ти, че спаси брат ми.

Лусиен не отговори и Ариел импулсивно се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Отстъпи назад, усмихна му се и рече:

— Довиждане, Лусиен. Надявам се някой ден да намериш душевно спокойствие и щастие каквито заслужаваш.

Обърна се и побърза да излезе от колибата, защото знаеше, че ако Лусиен й каже само една дума, ще избухне в сълзи.

Няколко минути по-късно колата излезе на пътя. Ариел погледна в огледалото. На светлия фон на отворената врата се виждаше тъмен мъжки силует. Беше сигурна, че това е Лусиен. Сякаш усетил, че го гледа, той изведнъж затвори вратата. Сърцето на Ариел се сви от безвъзвратността на това просто действие. Всичко беше свършено. Никога вече нямаше да види Лусиен.

Вече повече от час Лусиен си беше в къщи, но Себастиан все още го нямаше. Голяма част от времето мина в настаняването на Бойд, Мирна и Роан. Грифит отказа да ги последва. Заяви, че след ролята, която бе изиграл в падението на Гейлън, не заслужава да стъпва на земята на сборището. Лусиен се надяваше, че Грифит ще промени решението си, защото според него мястото му беше в сборището. То имаше нужда от морална сила като тази на Грифит да го направлява.

Сега седеше свит в едно кресло пред камината и се взираше в пентаграмата. Беше победил Гейлън и бе спасил сборището от унищожение. Тогава защо се чувстваше така, сякаш бе настъпил краят на света?

„Защото Ариел си отиде“, помисли си той.

Затвори очи от острата болка, която го прониза при това самопризнание. Ариел си бе отишла и никога вече нямаше да я види. Знаеше, че ще боли, но не бе предполагал, че ще бъде такава мъчителна агония, която пронизва до мозъка на костите.

— Простосмъртните тръгнаха ли си за дома?

Лусиен отвори очи. Себастиан се бе облегнал на вратата, с кръстосани пред гърдите ръце.

— Никой ли не ти е казвал, че, дори да си от семейството, трябва да чукаш, преди да влезеш в нечий дом? — промърмори Лусиен.

— Аз почуках — отвърна Себастиан. — Предполагам, че си бил твърде зает, за да ме чуеш. Има ли нещо, за което би желал да поговорим?

— Искам да поговорим за теб самия — рече Лусиен. — Ще ми кажеш ли най-сетне кой точно си ти и защо си тук?

Себастиан прекоси стаята и седна на креслото до него.

— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш още тази вечер?

— Да — намръщи се Лусиен, — искам да я чуя още тази вечер и не се опитвай да ме отклоняваш, Себастиан. Наистина ли си ми роднина?

— Да — отговори той, — не очаквай от мен да ти дам точна генеалогична справка. Знам само, че някакъв мой роднина се оженил за твоя роднина, преди да емигрират в тази страна. Когато висшият съвет реши да изпрати някой да проучи Гейлън, те избраха мен, защото знаеха, че Гейлън няма да може да изгони от сборището някой, който има роднински връзки там.

Сърцето на Лусиен прескочи, тъй като думите на Себастиан потвърдиха най-опасните му страхове.

— Изпратил те е висшия съвет? — Себастиан кимна утвърдително и Лусиен скочи на крака, и започна да се разхожда напред-назад. — Проклятие! Значи всичко е било безсмислено? Съветът е знаел за Гейлън и сега ще унищожат сборището!

— Няма да унищожат сборището, Лусиен.

— Но висшия закон на сборището гласи, че...

— Знам какво гласи висшия закон на сборището — нетърпеливо го прекъсна Себастиан. — Защо не седнеш и не ме изслушаш, вместо да подскачаш и да правиш заключения?

Лусиен го изгледа подозрително.

— Сигурен ли си, че сборището не е в опасност?

— Кълна ти се, че в момента сборището не е в опасност.

Не точно това успокоение бе очаквал Лусиен, но реши, че, дори Себастиан да го лъже, не може да стори нищо. Съветът беше всемогъщ, което означаваше, че сборището е оставено на тяхната милост.