Карън Рафърти - Докосването на нощта

„Говоря сериозно, Лусиен! Стой надалеч. Мога сама да се грижа за себе си!“

Когато той пак не отговори, по гърба й полази тръпка от страх. Лусиен беше наблизо. Можеше да го почувства и интуицията й подсказваше, че бедата ще долети само след едно тупване на сърцето й.

„Да знаехте какво е

нещастието на войника, който

за слава опасностите търси,

а паднал в бой, нерядко получава

позорна епитафия, наместо възхвала.“

У. Шекспир, „Цимбелин“, 3.3.107

Лусиен пристигна в колибата на прокудените тъкмо по залез слънце. При все че носенето на Арманд на гръб цели пет мили беше истинско изпитание, не бе спирал дори за миг. Чувството, че нещо не е наред с Ариел се засилваше с всяка изминала минута. Беше твърдо решен да се върне при нея.

Когато малко по-късно прекоси границата и отново стъпи на земята на сборището, той спря рязко и поклати глава, нежелаещ да повярва. В мига, в който влезе в кръга, умът му се свърза с този на Ариел. През краткото време, докато го нямаше, тя не само бе срещнала Гейлън, но й го канеше в къщата! Как можеше да го предава по този начин, след като се бяха обвързали?

„Може, защото е простосмъртна, а досега не си срещал простосмъртен, на когото да имаш вяра. Дори твоята майка ти обърна гръб. Защо очакваш нещо друго от жена си?“

Първият му порив бе да изпрати гнева си в ума й, но, за щастие, разумът взе връх, преди да успее да го стори. Ако сега се свържеше с нея, Гейлън можеше да успее да го открие посредством нея. Следващата му мисъл бе просто да се обърне и да си иде, но не можеше да я изостави просто така. Беше я въвлякъл в тази ситуация и беше морално задължен да се опита да я измъкне. Освен това тя беше негова жена и макар да му бе обърнала гръб, той не можеше да направи същото. Беше принуден да я спаси или да умре за нея.

Тъкмо бе стигнал до къщата, когато Ариел осъзна, че бе направила грешка, като се бе доверила на Гейлън. Когато тя докосна кристала и го предупреди да стои настрана, гордостта му се смекчи малко, макар да считаше, че е твърде късно.

Влезе през предната врата. Когато стигна до кухнята, видя, че Ариел стои до печката, с гръб към него. При вида й всичките първични желания да я защитава и да я има отново го завладяха. Беше го предала, но въпреки това мощта на любовната магия все още го свързваше с нея с такава сила, че беше почти плашеща.

Премести погледа си към Гейлън, който седеше до масата и я наблюдаваше.

— Здравей, Гейлън. Толкова се радвам, че си се отбил насам.

Ариел се завъртя и извика:

— Лусиен! Махай се оттук!

Лусиен не й обърна внимание и се съсредоточи върху Гейлън, който скочи на крака и отвърна презрително:

— Ха, както виждам, чудото на природата най-сетне пристигна.

— Пристигнах — рече Лусиен, като пристъпи в стаята. — Баща ти ти изпраща поздрави. Помоли ме да ти предам, че ти прощава.

— Той прощава на мен? — повтори Гейлън с дрезгав смях. — Би трябвало да ме моли за прошка. Той е един глупак, който отказва да види бъдещето.

— И какво е бъдещето? — попита Лусиен, като тръгна край стената, така че Гейлън да бъде принуден да обърне гръб на Ариел. Искаше да й заповяда да бяга, но ако Гейлън разбереше, че е загрижен за нея, щеше да я използва в битката. Лусиен искаше да предотврати това.

— Както казах на дядо ти, аз ще върна на нашата раса славата, на която се е радвала някога! — отговори Гейлън с налудничав блясък в очите.

В Лусиен се надигна ужасно подозрение.

— Кога каза това на дядо ми?

— В нощта, когато умря — отвърна Гейлън. — Той ме проследи до едно специално място с невероятна красота и очарование, което ни е принадлежало, преди старци като него да отхвърлят Старите магии и да ни лишат от най-великите чародейства. Горд съм да заявя, че предците ми са били достатъчно умни, за да забележат грешката. Те са знаели, че ще дойде ден, когато фамилията ми най-сетне ще се въздигне до поста на висш свещеник на сборището и се постарали да бъдем подготвени да поправим грешката, когато това се случи.

Докато Гейлън говореше, Лусиен се досети, че „специалното място“, което той споменаваше, беше тайната стая в пещерата. Тъй като именно той бе открил тялото на дядо му в пещерата, Лусиен вече бе сигурен, че Гейлън е виновен за смъртта му.

— Какво си направил на дядо ми? — запита той.

Устните на Гейлън се извиха в подигравателна усмивка.

— Не се наложи да му правя нещо, Лусиен. Просто го оставих да прекара една нощ в специалното място. Когато на сутринта се върнах, той вече беше мъртъв.