Карън Рафърти - Докосването на нощта

Ариел поклати глава, не желаейки да повярва на чутото. Независимо от подозренията й към Лусиен, не можеше да приеме, че е бил замесен в смъртта на дядо си. Това водеше към заключението, че той е убиец, а дори с любовна магия не би могла да се влюби в един убиец. Разбира се, тя не бе искала да повярва, че е отвлякъл Арманд, но сега ставаше очевидно.

— Ариел, нали не си видяла Моргрет? — попита Гейлън, като прекъсна мислите й. С изненада видя, че се е върнал обратно и стои пред нея. — Трябва да ми кажеш, ако си го виждала. Не се пошегувах, когато казах, че е опасен.

„О, Боже, какво да отговоря!“, зачуди се тя, докато го гледаше нерешително.

— Видяла си го, нали? — учудено каза той. — Ариел, мога ли да вляза? Наистина трябва да поговорим за това.

Примигна при въпроса му, тъй като Лусиен специално я бе инструктирал да не кани никого в къщата. Разбира се, той й бе казал също така да не дава на Гейлън покана под никаква форма, тъй като той би могъл да я използва срещу нея. Това вече се бе оказало лъжа, тъй като днес го бе поканила да я придружи до колата й и нищо не се бе случило. Освен това вече бе решила, че правилата на Лусиен не са нищо повече от номера, целящи да я възпрат да говори с някого, от когото би могла да научи истината.

— Да, моля те, влез, Гейлън. Прав си. Трябва да поговорим за това — каза тя, като отстъпи настрана, така че той да може да влезе. Като затвори вратата, тя добави: — Да отидем в кухнята.

След като се настаниха до кухненската маса, тя разказа на Гейлън всичко, от запознанството на Лусиен с брат й до това как я бе убедил да дойде с него. Единственото, което премълча, беше любовната магия. Знаеше, че ще е проява на гордост, но възнамеряваше да не казва на никого за унижението си.

Когато привърши, Гейлън се намръщи загрижено.

— И сега не знаеш къде е той?

— Не — изморено въздъхна тя и сведе поглед към ръцете си, които бе поставила върху масата. — Когато се върнах следобед, той беше излязъл. Чувствам се такава глупачка.

— Не се самонаказвай — рече той, като се протегна да докосне ръката й. Стисна я окуражително и добави: — Лусиен е много убедителен човек. Не се безпокой, Ариел. Ще спасим Арманд.

Ариел сепнато вдигна глава при тези думи. Изгледа го подозрително и попита:

— Откъде знаеш името на брат ми?

Гейлън я изгледа смутено.

— Ти ми го каза.

— Не, казах ти, че го познаваш като Адам Дъглас.

— Ариел, ти самата ми каза името на брат си. Как иначе бих могъл да го зная? — попита я той с нервен смях.

„Как иначе, наистина?“, зачуди се тя, докато го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, защото беше сигурна, че, независимо от умората си, не бе споменавала името на Арманд.

Изведнъж със сърцето си разбра, че е направила ужасна грешка. Всичко, което Лусиен й бе казал за Гейлън беше вярно, а тя сама бе попаднала в капана му. Нещо по-лошо, Лусиен сега също щеше да попадне в него.

Опита се да се успокои, че Лусиен може да се справи с Гейлън, но, колкото и да искаше да го повярва, оставаше изпълнена със съмнения. Гейлън използваше Старите магии. Лусиен бе споменал, че едва е успял да се справи с демоничната магия, която Гейлън бе пуснал в къщата, тъй като не е обучен да се бори срещу Старите магии. Всъщност беше казал, че единствената му възможност да победи Гейлън беше да го изкара извън земите на сборището. А сега всички щяха да умрат заради нея.

Не, нямаше да позволи това, твърдо си каза тя. Беше с Гейлън, което означаваше, че умът на Лусиен е свързан с нейния. Всичко, което трябваше да направи, бе да му каже да стои настрана. Сама бе попаднала в това затруднение, сама щеше да се измъкне от него.

— Сигурно си прав — каза тя на Гейлън. — Вероятно не съм усетила кога съм ти казала името му. Искаш ли малко кафе, докато чакаме?

— Би било добре — каза Гейлън толкова доволно, та Ариел реши, че е успяла да го успокои.

Докато отиваше към печката, тя тайно докосна кристала и си помисли: „Знам, че си във връзка с мен, Лусиен, така че знаеш, че си в опасност. Стой настрана оттук и спасявай себе си и Арманд. Аз ще успея все някак да се оправя сама.“

Лусиен не отговори и това я обезпокои, защото заподозря, че мълчанието му означава, че не й обръща внимание. Освен това осъзна, че гордостта на един магьосник няма да му позволи да я остави в ноктите на Гейлън. По дяволите! Защо не му бе повярвала от самото начало?

Защото за тази цел трябваше да последва гласа на сърцето си и бе отказала да се вслуша в него, тъй като Лусиен възнамеряваше да го разбие. Беше мислила, вместо да чувства и сега Лусиен щеше да страда заради това.