Уилям Шекспир: Макбет

докрай опази кралския си сан,

че добродетелите му подобно

на ангели със тръбни гласове

ще заклеймят убиеца му гневно

и състраданието като голо

новородено бебенце, като

небесен херувим, свободно яхнал

жребците на невидимия въздух,

ще духне ужасяващото дело

във хорските очи и ще удави

с плача им вихъра! Аз нямам друго,

което да пришпори мойта воля,

освен тщеславието, а пък то

прескача коня си и се изтърсва

от другата страна!…

Влиза Лейди Макбет.

Е, как е там?

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Привършва със вечерята. А ти

защо излезе?

МАКБЕТ

Пита ли за мен?

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Не знаеш сякаш!

МАКБЕТ

Ний ще се откажем

от тази работа. Той тези дни

обсипа ме със чест, а сред народа

аз сам си извоювах златно име,

което трябва, докато е в блясък,

да бъде носено, а не тъй бързо

захвърлено встрани!

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Ти бе облякъл

една надежда или тя била е

пияна? После спала, изтрезняла

и ето я, зелено-бледа, гледа

към лудориите си. Отсега

ще зная колко струва любовта ти!

Нима страхуваш се да си на дело,

какъвто във мечтите си? Нима

би искал да блестиш отвън с онуй,

което е украса на живота,

а в себе си да знаеш, че си пъзльо,

оставил подир „ще ми се…“ да следва

„…но ме е страх“, като котака, който

хем искал риба, хем не му се щяло

да си намокри лапките!…

МАКБЕТ

Мълчи!

Способен съм на всичко, стига то

да е човешко. Който ме надмине,

не е човек.

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Кой звяр тогаз те тласна

да ми разкриваш този план! Когато

ти смееше да го замислиш, беше

човек и мъж, и повече ще бъдеш

човек и мъж, когато го изпълниш!

Тогава нито време, нито място

подхождаха, но ти ги би създал;

сега сами сглобяват се, но туй

те хвърля в смут. Аз кърмила съм, зная

как сладко е детенце да погалиш,

когато суче, но — дори в тоз миг

да се усмихва — дръпнала бих бозка

от меките венчета, за да пръсна

главицата му, ако бях се врекла

да го извърша, както ти се врече

за онова!

МАКБЕТ

Ами какво ще стане,

ако пропаднем?

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Ние да пропаднем?

Лъка на смелостта си изпъни

и няма да пропаднем, слушай мен!

Когато Дънкан, уморен от пътя,

захърка здраво, двамата му стражи

аз тъй ще упоя, че паметта им —

пазителка на нашия разсъдък —

ще стане дим, а мозъкът им — колба

с кълбящи пари. А когато те,

добре наквасени, като убити

заспят шопарски сън, ти как си мислиш,

не ще ли можем да извършим всичко

с безпомощния Дънкан и туй всичко

тъй трудно ли ще бъде да го хвърлим

върху насмуканите му пазачи,

така че те да понесат вината

за делото, извършено от нас?

МАКБЕТ

Мъжкарчета ми раждай! Тази твоя

безстрашна плът би трябвало да прави

момчета само! Ще се усъмнят ли,

че тези сънльовци са го убили,

ако го сторим с техните ножове

и им нацапаме ръцете с кръв?

ЛЕЙДИ МАКБЕТ

Особено когато ние двама

със вик и жалби проглушим света?

МАКБЕТ

Решен съм и напрегнал всички сили

за страшното ни дело! Да вървим!

Със весел вид при тях да влезем ние —

лъжовен лик сърце лъжливо крие!

Излизат.

В двора на Макбетовия замък.

Влизат Банко и Флинс, носещ факел.

БАНКО

Как мислиш, колко е?

ФЛИНС

Не чух да бие,

но месецът залезе.

БАНКО

Той залязва

сега в дванайсет.

ФЛИНС

По е късно, татко.

БАНКО

Дръж меча ми!… Пести небето горе —

свещите му са всички угасени…

Вземи и туй!… Тежи ми тежка дрямка,

но се боя да спя. Небесни сили,

не ме оставяйте на злите мисли,

които навестяват ни насън!

Влизат Макбет и Слуга с факел.

Върни ми меча!… Кой е там?

МАКБЕТ

Приятел!

БАНКО

Че още ли си буден? Кралят вече

е във леглото. На вечеря той

се забавлява славно и бе щедър

в почерпките към твоите слуги.

Изпрати този камък на жена ти,

наричайки я рядка домакиня,

и със това приключи пиршеството

в чудесно настроение.

МАКБЕТ

Дойде той

нечакан и оскъдицата спъна

гостоприемството, което инак

би действало свободно.

БАНКО

Всичко беше

съвсем добре… Аз миналата нощ

сънувах трите вещици. Те нещо

познаха ти.

МАКБЕТ

Съвсем ги бях забравил.

Но ако случим някой миг свободен,

не ще е зле да поговорим с тебе

по тоз въпрос.

БАНКО

На твоите услуги!