Сидни Шелдън - Пясъците на времето

„Никога не съм била толкова щастлива. — И след това, изпълнена с угризение. — Щастлива съм заради Моника.“

Моника трябваше да се върне от Париж на следващия ден. Раул щеше да бъде подаръкът на Тереза за сестра й. Тя разсъждаваше достатъчно реалистично, за да знае, че такива като Раул не бяха за нея. Тереза бе преживяла достатъчно болка в живота си и отдавна бе разбрала кое е реално и кое е невъзможно. Красивият мъж, седнал до нея в колата, бе недостижим сън, за който тя не смееше дори да си помисли.

Обядваха заедно в Ляо Шантеклер в хотел „Негреско“. Храната бе великолепна, но после Тереза не си спомняше какво са яли. На нея й се струваше, че тя и Раул не бяха преставали да говорят. Имаше толкова много да си кажат. Той бе остроумен и очарователен и изглеждаше, че намира Тереза интересна — наистина интересна. Разпитваше я за мнението й по различни неща и слушаше внимателно отговорите й. Мнението им бе еднакво почти по всички въпроси. Бяха като че ли духовни партньори. Ако Тереза изпитваше някакво съжаление за това, което предстоеше да се случи, тя енергично го потискаше.

— Искате ли да дойдете на вечеря в замъка утре вечер? Сестра ми се връща от Париж. Бих желал да ви запозная.

— Бих се радвал, Тереза.

Когато Моника се върна у дома на следващия ден, Тереза побърза да я посрещне на вратата. Въпреки своето решение тя не се сдържа да не я попита:

— Срещна ли някой интересен мъж в Париж?

Чакаше отговора на сестра си с притаен дъх.

— Същите скучни мъже — отговори Моника.

Значи Бог бе взел окончателното решение.

— Поканила съм някого на вечеря довечера — каза Тереза. — Мисля, че ще го харесаш.

„Не бива никога да се издавам колко много държа на него“ — помисли Тереза.

Същата вечер, точно в седем и половина, слугата въведе Раул Жирадо в салона, където го очакваха Тереза, Моника и родителите им.

— Това са майка ми и баща ми. Господин Раул Жирадо.

— Приятно ми е да се запознаем.

Тереза пое дълбоко дъх.

— А това е сестра ми Моника.

— Приятно ми е да се запознаем.

Изражението на Моника беше учтиво, нищо повече.

Тереза погледна към Раул, очаквайки той да бъде зашеметен от хубостта й.

— Много ми е приятно — каза той любезно.

Тереза очакваше със затаен дъх да пламнат искрите между тях. Но Раул гледаше Тереза.

— Изглеждате чудесно тази вечер, Тереза.

Тя се изчерви и каза, заеквайки:

— Бл… благодаря.

Всичко тази вечер бе объркано за нея. Планът на Тереза да събере Моника и Раул, да ги види оженени, да има за зет Раул — нищо от това не бе започнало да се осъществява. Невероятно, но вниманието на Раул бе изцяло насочено към Тереза. Изглеждаше сякаш някаква невероятна мечта се е сбъднала. Чувстваше се като Пепеляшка, само че тя бе грозната сестра и принцът бе избрал нея. Беше нереално, но все пак ставаше в действителност и Тереза се опитваше да противостои на чара на Раул, защото знаеше, че е твърде хубаво, за да е вярно. Страхуваше се да не бъде наранена отново. През всичките тези години тя бе скривала чувствата си, пазейки се от болката, която би последвала при евентуално отхвърляне. Сега тя инстинктивно се опитваше да прави същото. Но на Раул не можеше да се устои.

— Чух дъщеря ви да пее — каза Раул. — Тя е едно чудо!

Тереза почувства, че се изчервява.

— Всеки обича гласа на Тереза — каза Моника със симпатия.

Вечерта бе чудесна. Но най-хубавото предстоеше.

Когато вечерта свърши, Раул каза на родителите на Тереза:

— Имението ви изглежда прекрасно. — След това се обърна към Тереза. — Ще ми покажете ли градините?

„Тя трябва да е глуха, няма и сляпа“ — помисли Тереза.

Тогава си припомни колко пъти Моника бе ходила в Париж, Кан и Сен Тропе, търсейки идеалния принц, без да го намери.

„Значи вината не е в мъжете. Вината е в сестра ми. Тя няма представа какво иска.“ Тереза се обърна към Раул:

— С удоволствие ще дойда.

Когато излязоха, тя реше да продължи темата.

— Харесва ли ви Моника?

— Изглежда много приятна — отговори Раул. — Попитайте ме дали харесвам сестра й.

Той я взе в прегръдките си и я целуна. Тереза никога не бе изпитвала нещо подобно преди. Трепереше в ръцете му, мислейки си:

„Благодаря ти, Господи. О, благодаря ти!“

— Ще вечеряте ли с мене утре? — попита Раул.

— Да — възкликна Тереза. — О, да.

Когато двете сестри останаха сами, Моника каза:

— Наистина изглежда, че той те харесва.

— Мисля, че да — отвърна срамежливо Тереза.