Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Бл… благодаря — каза тя. — Аз… бих искала три метра муселин, моля.

Раул се усмихна.

— С удоволствие. Насам, моля.

Изведнъж на Тереза й стана трудно да се съсредоточи. Чувстваше силно присъствието на младия мъж, красивата му външност и чар, мъжкото му излъчване.

След като си избра покупката и Раул я опаковаше, тя се осмели да каже.

— Вие… вие сте нов тук, нали?

Той я погледна и се усмихна, при което тя потръпна.

— Да. Пристигнах в Ез преди няколко дни. Този магазин е на леля ми и тя се нуждае от помощ, затова реших да поработя тук за известно време.

„Колко ли означава известно време“ — помисли си Тереза.

— Вие би трябвало да пеете професионално — каза й Раул.

Тя си спомни изражението на Ремю, когато я бе видял. Не, никога вече не би рискувала да се представи пред публика.

— Благодаря ви — промърмори Тереза.

Той бе трогнат от нейното притеснение и стеснителност. Опита се да подхване разговор с нея.

— Досега не съм бил в Ез. Красиво място е.

— Да — промърмори Тереза.

— Тук ли сте родена?

— Да.

— Харесва ли ви тук?

— Да.

Тереза взе пакета си и бързо си тръгна.

На следващия ден си намери повод да се върне отново в магазина. Бе прекарала цялата нощ, подготвяйки това, което щеше да каже на Раул.

„Радвам се, че Ез ви харесва…“

„Знаете ли, манастирът е построен в четиринадесети век…“

„Ходили ли сте някога в Сен Пол де Ванс? Там има чудесен параклис…“

„Харесва ми Монте Карло, а на вас? Чудесно е, че е толкова близо до нас. Понякога сестра ми и аз пътуваме с кола надолу по Гран Корниш и отиваме в театър «Фор Антоан». Знаете ли го? Това е големият летен театър…“

„Знаете ли, че Ница някога се е наричала Никая? О, не знаехте ли? Да, така е. Гърците са били там, много отдавна. В Ница има музей с останки от пещерни хора, които са живели там преди хиляди години. Нали е интересно?“

Тереза се бе приготвила с десетки такива словесни ходове. За нещастие в момента, в който влезе в магазина и видя Раул, всичко излетя от главата й. Тя просто го гледаше, неспособна да говори.

— Добър ден — каза весело Раул. — Радвам се да ви видя отново, госпожице Де Фос.

— Бл… благодаря. — Тя се почувства като идиот. „Тридесетгодишна съм — каза си тя, — а се държа като глупава ученичка. Трябва да престана.“

Но тя не можа да престане да се държи по този начин.

— С какво мога да ви услужа днес?

— Аз… трябва ми още муселин.

Това бе последното нещо, от което се нуждаеше. Тя гледаше как Раул отиде да донесе топа плат. Той го постави на тезгяха и започна да го отмерва.

— Колко метра желаете?

Тя се канеше да каже два, но вместо това каза:

— Женен ли сте?

Той я погледна, усмихвайки се топло.

— Не — каза той. — Не съм имал това щастие досега.

„Ще го получите — помисли Тереза. — Веднага щом Моника се върне от Париж.“

Моника щеше да обожава този мъж. Те бяха идеални един за друг. Мисълта за реакцията на Моника, когато види Раул, изпълваше Тереза с радост. Чудесно би било да има зет като Раул Жирадо.

На следващия ден, когато Тереза минаваше покрай магазина, Раул я забеляза и побърза навън.

— Добър ден, госпожице. Канех се да си направя почивка. Ако сте свободна, мога ли да ви поканя за един чай?

— Аз… да, благодаря.

Езикът й бе вързан в негово присъствие и все пак Раул беше толкова приятен. Той правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства свободно и скоро Тереза започна да говори на този непознат неща, каквито не бе казвала на никого. Те говореха за самотата.

— Тълпите могат да те накарат да се чувстваш самотен — каза Тереза. — Винаги се чувствам като остров в море от хора.

Той се усмихна.

— Разбирам.

— О, но вие би трябвало да имате толкова много приятели.

— Познати. В крайна сметка има ли човек наистина много приятели?

Сякаш говореше с огледалния си образ. Времето се стопи бързо и скоро той трябваше да се връща на работа. Когато станаха, Раул попита:

— Искате ли да обядваме заедно утре?

Разбира се, той проявяваше любезност. Тереза знаеше, че не би могла да привлече никой мъж. Особено толкова чудесен като Раул Жирадо. Бе сигурна, че той е любезен с всички.

— С удоволствие — каза Тереза.

Когато се видяха с Раул на следния ден, той каза по момчешки:

— Взех си почивка за следобеда. Ако не сте твърде заета, защо да не отидем с кола до Ница?

Те тръгнаха по Моайен Корниш с неговата открита кола. Градът се разстилаше като магически килим под тях. Тереза се облегна назад и си помисли: