Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Която и да е тя, не я оставяйте да си отиде.

Луи Боне влезе бързо в студиото. Тереза се приготвяше да си тръгва.

— Съжалявам, че това отне толкова време. Понеже никога не съм…

— Седнете, Мария.

— Тереза.

— Извинете. — Той пое дълбоко дъх. — Ние правим музикално радиопредаване всяка събота вечер.

— Зная. Аз го слушам.

— Бихте ли желали да участвате в него?

Тя го погледна, не вярвайки на това, което чува.

— Искате да кажете, че ме наемате?

— Започваме тази седмица. Отначало ще бъдете на минималното заплащане. Това ще бъде голяма реклама за вас.

Звучеше твърде добре, за да е вярно. Тя си помисли: „Ще ми плащат, за да пея.“

— Ще ти плащат? Колко? — попита Моника.

— Не зная. Не ме интересува.

„Важното е, че някой се нуждае от мен“ — за малко да каже тя, но замълча.

— Това е чудесна новина. Значи ще бъдеш предавана по радиото — каза баща й.

Майка й вече кроеше планове.

— Ще се постараем всичките ни приятели да те слушат и ще ги накараме да изпращат писма за това колко си добра.

Тереза погледна към Моника, очаквайки я да каже: „Не е нужно да правите това. Тереза е добра.“ Но Моника не каза нищо. Това, което си помисли, бе: „Ще отзвучи бързо.“

Тя грешеше.

В събота вечер в радиостанцията Тереза бе в паника.

— Повярвайте ми — уверяваше я Луи Боне. — Напълно естествено е. Всички артисти минават през това.

Седяха в малка зелена стая, предназначена за изпълнители.

— Ще бъдете сензация.

— Ще ми прилошее.

— Няма време. След две минути ви включваме.

Същия следобед Тереза бе репетирала с малкия оркестър, който щеше да й акомпанира. Репетицията бе изключителна. Залата бе пълна с персонал, който бе чул за младото момиче с невероятния глас. Те слушаха с благоговение, докато Тереза репетираше песните, които щеше да пее в ефир. Никой от тях не се съмняваше, че присъства на раждането на звезда.

— Твърде жалко, че не изглежда по-добре — коментира един помощник-режисьор. — Но по радиото кой би разбрал?

Представянето на Тереза тази вечер бе съвършено. Тя съзнаваше, че никога не е пяла по-добре. И кой знаеше докъде може да доведе това? Тя би могла да стане известна и мъжете да бъдат в краката й, молейки я да се омъжи за тях. Така, както молеха Моника. Сякаш прочитайки мислите й, Моника каза:

— Наистина се радвам за тебе, сестро, но не се оставяй да бъдеш подведена от всичко това. Тези неща никога не траят дълго.

„Това ще продължи — помисли Тереза с радост. — Най-после съм личност. Аз съм някой.“

В понеделник сутрин имаше междуградско телефонно повикване за Тереза.

— Вероятно някой иска да си направи шега — предупреди я баща й. — Казва, че е Жак Ремю.

„Най-известният постановчик във Франция“ — помисли Тереза. Взе слушалката премаляла.

— Ало?

— Мис Де Фос?

— Да.

— Тереза Де Фос?

— Да.

— Жак Ремю е на телефона. Чух вашата радиопрограма в събота вечер. Вие сте точно това, което търся.

— Аз… не разбирам.

— Поставям пиеса в Комеди Франсез, един мюзикъл. Почваме репетиции следващата седмица. Търсих някого с глас като вашия. Право да ви кажа, няма никой с глас като вашия. Кой е вашият представител?

— Представител? Аз… нямам представител.

— Тогава ще дойда при вас и двамата ще обмислим сделката.

— Господин Ремю, аз… не съм красива. — За нея бе болезнено да произнесе думите, но знаеше, че е необходимо.

„Той не трябва да има погрешни очаквания“ — помисли тя.

Той се разсмя.

— Ще бъдете, когато се занимаем с вас. Театърът е декор. Сценичният грим може да прави невероятни чудеса.

— Но…

— Ще се видим утре.

Това бе невероятен сън. Да играе централна роля в пиеса от Ремю?

— Аз ще направя договора с него — каза баща й. — Трябва да се внимава с хората от театъра.

— Трябва да ти вземем нова рокля — каза майка й. — Ще го поканя на вечеря.

Моника не каза нищо. Това, което ставаше, бе непоносимо. Ужасно бе, че сестра й ще стане звезда. Може би имаше начин да…

Моника се постара да бъде първа на входа, когато Жак Ремю пристигна във вилата на Де Фос този следобед. Посрещна го младо момиче, което бе толкова красиво, че сърцето му трепна. Тя бе облечена със семпла бяла следобедна рокля, която подчертаваше фигурата й до съвършенство.

„Боже мой — помисли той. — Тази външност и този глас! Тя е съвършена. Ще бъде страхотна звезда.“

— Нямам думи да изразя радостта си, че ви виждам — каза Ремю.

Моника се усмихна топло.

— Много съм щастлива да се запозная с вас. Аз съм голяма ваша почитателка, господин Ремю.