Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Сега съм добре. Не се притеснявайте за мен.

Тереза продължи живота си, като че ли всичко е наред. Продължаваше да ходи в селото да пазарува и да върши всичките си неща както преди. Всеки ден вечеряше с майка си и баща си, четеше или шиеше. Беше изградила емоционална крепост около себе си и бе решила, че никой няма да я пробие.

„Никой мъж няма повече да ме погледне. Никога повече“ — мислеше тя.

Външно Тереза изглеждаше добре. В себе си тя бе потънала в бездна от дълбока, отчаяна самота. Дори когато бе заобиколена от хора, тя седеше в самотен стол в самотна стая, в самотна къща, в самотен свят.

Малко повече от година, след като Раул изостави Тереза, баща й се приготвяше багажа за заминаване в Авила.

— Имам малко работа там — каза той на Тереза, — но след това ще бъда свободен. Защо не дойдеш с мен? Авила е очарователен град. Ще бъде полезно за теб да се махнеш оттук за известно време.

— Не, благодаря ти, татко.

Той погледна жена си и въздъхна.

— Е, добре тогава.

Слугата влезе в хола.

— Извинете, госпожице Де Фос. Пристигнало е писмо за вас.

Още преди да го отвори, Тереза бе изпълнена с предчувствие за нещо ужасно, витаещо над нея. Писмото гласеше:

„Тереза, моя скъпа Тереза,

Бог знае, че нямам право да те наричам скъпа след ужасното нещо, което сторих, но ти обещавам, че ще го изкупя, дори да ми отнеме цял живот. Не зная откъде да започна.

Моника избяга и ми остави нашата двумесечна дъщеря. Откровено казано, чувствам се облекчен. Трябва да призная, че се чувствах в ада от деня, в който те напуснах. Никога няма да разбера защо извърших това. Изглежда, че съм бил обладан от някаква магия на Моника, но знаех от самото начало, че бракът ми с нея е ужасна грешка. Винаги съм обичал само теб. Сега зная, че единственото място, където мога да намеря щастието си, е до тебе. В момента, в който ще получиш това писмо, ще се намирам на път за теб.

Обичам те и винаги съм те обичал, Тереза. Заради остатъка от нашия живот заедно, моля те за прошка. Аз искам…“

Тя не можа да довърши писмото. Мисълта да види отново Раул и неговото и на Моника бебе бе непоносима, непристойна.

Хвърли писмото в хистерия.

— Трябва да се махам оттук — изкрещя тя. — Довечера. Сега. Моля ви… моля!

Родителите й не бяха в състояние да я успокоят.

— Ако Раул идва тук — каза баща й, — би трябвало поне да говориш с него.

— Не! Ако го видя, ще го убия. — Тя сграбчи ръката на баща си, а лицето й бе обляно в сълзи. — Вземи ме със себе си, моля те.

Би отишла навсякъде, стига да се махне от това място. И така същата вечер Тереза и баща й се отправиха към Авила.

Бащата на Тереза бе объркан от нещастието на дъщеря си. По природа не беше състрадателен човек, но през изтеклата година тя бе спечелила неговото възхищение с достойното си поведение. Държеше се с изправена глава и никога не се оплакваше. Той се чувстваше безпомощен, неспособен да я утеши.

Баща й си спомни колко утешение бе получавала тя от църквата преди и когато пристигнаха в Авила й каза:

— Отец Берендо, тукашният свещеник, ми е стар приятел. Може би той ще ти помогне. Би ли говорила с него?

— Не.

Не би искала да има нищо общо с Бога.

Тереза прекарваше сама в хотелската стая, докато баща й вършеше работата си. Когато той се връщаше, я заварваше, седнала в същия стол, гледайки стените.

— Тереза, моля те, срещни се с отец Берендо.

— Не.

Той се чувстваше безпомощен. Тереза отказваше да напусне хотелската стая, нито пък искаше да се върне в Ез.

Като последна възможност свещеникът дойде да я види.

— Баща ти ми разказва, че някога си посещавала църква редовно.

Тереза погледна в очите деликатния на вид свещеник и каза студено:

— Повече не ме интересува. Църквата няма какво да ми предложи.

Отец Берендо се усмихна.

— Църквата има какво да предложи на всеки, дете мое. Църквата ни дава надежда и мечти…

— Получила съм своите мечти. Никога повече.

Той взе ръцете й в своите слаби ръце и видя светлите белези от бръснача, бледи като стари спомени.

— Бог не вярва на това. Говори с него и той ще ти каже.

Тереза си седеше, втренчена в стената и когато той накрая си излезе, тя дори не го забеляза.

На следващата сутрин Тереза влезе в хладната сводеста църква и почти веднага старото познато чувство на покой я обхвана. Последният път, когато бе ходила на църква, бе, за да прокълне Бог. Изпълни я чувство на дълбок срам. Това, което й навреди, бе нейната собствена слабост, а не Бог.