Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Рано през една неделна утрин Грасиела стана, за да се приготви за църква. Майка й бе излязла, за да занесе някакви рокли. Когато си свали нощницата, завесата се дръпна и се появи мавърът. Той бе гол.

— Къде е майка ти, хубавице?

— Мама излезе рано. Трябваше да изпълни някои поръчки.

Мавърът разглеждаше голото тяло на Грасиела.

— Ти си истинска красавица — каза той нежно.

Грасиела почувства, че се изчервява. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да скрие голотата си, да сложи полата и блузата си и да излезе. Вместо това тя стоеше, неспособна да помръдне. Видя как неговата мъжественост започва да набъбва и да расте пред очите й. Чу гласове, звучащи в ушите й:

„По-бързо… по-силно.“

Почувства се премаляла.

Мавърът каза дрезгаво:

— Ти си дете. Обличай се и се махай оттук.

Грасиела почувства, че се движи. Движеше се към него.

Протегна ръце и обхвана кръста му, чувствайки мъжката твърдост с тялото си.

— Не — простена тя, — не съм дете.

Болката, която последва, не приличаше на нищо, което Грасиела бе познавала досега. Тя бе мъчителна, непоносима. Тя бе чудесна, въодушевяваща, красива. Грасиела бе обхванала мавъра плътно с ръце, викайки в екстаз. Той я довеждаше до оргазъм след оргазъм и Грасиела мислеше:

„Значи това е цялата тайна.“

И беше толкова прекрасно най-после да узнае тайната на цялото сътворение, да бъде част от живота, да познае какво е щастие сега и завинаги.

— Какво, по дяволите, правите?

Това бе гласът на Долорес Пинеро, която крещеше и за момент всичко спря, замръзнало във времето. Тя стоеше до леглото, като гледаше надолу към дъщеря си и мавъра.

Грасиела погледна нагоре към майка си, твърде ужасена, за да говори. Очите на Долорес бяха пълни с луда ярост.

— Кучко! Ти, скапана кучко! — изкрещя тя.

— Мамо… моля те…

Долорес сграбчи тежък метален пепелник и удари с него дъщеря си по главата.

Това бе последното нещо, което Грасиела си спомняше.

Тя се събуди в просторна бяла болнична стая с двадесетина легла, всичките заети. Угрижени сестри се суетяха насам-натам, стараейки се да задоволят нуждите на пациентите.

Главата на Грасиела се пръскаше от непоносима болка. Тя лежеше, слушайки виковете и стенанията на другите пациенти.

Късно следобед млад лекар стажант се спря до леглото й. Беше малко над тридесет, но изглеждаше възрастен и уморен.

— Добре, — каза той — най-после се събудихте.

— Къде съм? — говоренето й причиняваше болка.

— Вие сте в благотворителното отделение на Провинциалната болница в Авила. Докараха ви вчера. Бяхте в ужасно състояние. Наложи се да зашием челото ви. Нашият главен хирург реши да го направи сам. Каза, че сте твърде красива, за да имате белези.

„Той греши — помисли Грасиела. — Ще бъда белязана до края на живота си.“

На втория ден отец Перес дойде да види Грасиела. Една сестра приближи стол до леглото. Свещеникът гледаше красивото бледо малко момиче и сърцето му се топеше. Ужасното събитие, което беше станало, бе скандалът на Лас Навас дел Маркес, но нищо не можеше да се направи. Долорес Пинеро бе казала на полицията, че дъщеря й си е наранила главата при падане.

Отец Перес попита:

— По-добре ли се чувстваш, дете?

Грасиела кимна, при което главата й щеше да се пръсне от болка.

— Полицията задаваше въпроси. Има ли нещо, което би желала да им предам?

Последва продължителна тишина. Накрая тя каза:

— Беше нещастен случай.

Той не можа да издържи изражението на очите й.

— Разбирам.

Това, което той трябваше да каже, бе неописуемо болезнено.

— Грасиела, говорих с майка ти…

Грасиела разбра.

— Аз… аз не мога да се върна у дома отново, нали?

— Не, страхувам се, че не. Ще говорим за това. — Отец Перес хвана ръката й. — Ще се върна да те видя утре.

— Благодаря ви, отче.

Когато той излезе, Грасиела започна да се моли в леглото:

„Мили Боже, моля те, остави ме да умра. Не искам да живея.“

Нямаше къде и при кого да отиде. Никога нямаше да види дома си. Никога нямаше да види училището си или познатите лица на учителите. В света не бе останало нищо за нея.

До леглото й се приближи една сестра.

— Трябва ли ти нещо?

Грасиела я погледна с отчаяние. Какво да й отговори?

На следния ден лекарят се появи отново.

— Имаме добри новини за теб — каза неловко той. — Ти си достатъчно добре, за да напуснеш. — Това бе лъжа, но останалото, което каза, бе истина. — Необходимо ни е леглото.

Тя бе свободна да си тръгне… но къде?