Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Престани да се съпротивляваш, сестро. Ще ти достави удоволствие!

— Мамо — извика силно Грасиела. — Мамо! Помогни ми!

Лучия Кармине се чувстваше чудесно, докато вървеше по улицата с Меган и Тереза. Великолепно бе да носи отново женски дрехи и да чува шепота на коприната, галеща кожата й. Погледна към другите. Тя вървяха нервно, несвикнали с новите си дрехи, стеснявайки се от полите и чорапите си.

„Изглеждат като че ли са пуснати от друга планета. Те със сигурност не принадлежат на тази — помисли Лучия. — Със същия ефект биха носили надписи, гласящи: «Хванете ме».“

Сестра Тереза се чувстваше най-неудобно от трите. Тридесетте години в манастира бяха насадили дълбоко в нея чувство на скромност, сега уязвено от събитията, които й се струпаха. Светът, към който някога бе принадлежала, сега й се струваше нереален. Реален бе манастирът и тя копнееше да се върне зад окрилящите му стени.

Меган усещаше, че мъжете я гледат, докато вървеше по улицата, и се изчервяваше. Бе живяла в женски свят толкова дълго, че бе забравила какво е да видиш мъж, да не говорим за това да получиш усмивка. Беше неловко, неприлично… вълнуващо. Мъжете пораждаха в нея чувства, които отдавна бе потиснала. За първи път от години осъзнаваше своята женственост.

Минаваха отново покрай същия бар и музиката гърмеше на улицата. Как я бе нарекъл монах Карильо? „Рокендрол. Много популярен сред младите.“ Нещо я притесняваше и изведнъж Меган се сети какво е. Когато минаваха покрай киното, монахът бе казал:

„Недостойно е, че на кината се разрешава да показват такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ.“

Сърцето на Меган започна да бие по-бързо. Ако монах Карильо е бил затворен в манастир през последните двадесет години, как би могъл да знае за рокмузиката или какво има във филма? Имаше нещо ужасно нередно.

Тя се обърна към Лучия и Тереза и каза разтревожена:

— Трябва да се върнем в магазина.

Видяха как Меган се обърна и побягна обратно и тогава бързо я последваха.

Грасиела беше на пода, борейки се отчаяно да се освободи, като го блъскаше и драскаше.

— Дявол да те вземе! Стой мирно! — той бе започнал да се задъхва.

Чу звук и погледна нагоре. Видя тока на обувка, замахваща към главата му и това бе последното нещо, което осъзна.

Меган вдигна треперещата Грасиела и я задържа в ръцете си.

— Шшт. Всичко е наред. Повече няма да те безпокои.

Минаха няколко минути, преди Грасиела да може да говори.

— Той… той… вината не беше моя този път — каза тя умолително.

Лучия и Тереза бяха влезли в магазина. Лучия преоцени ситуацията с един поглед.

— Мръсник!

Тя погледна към полуголия мъж, лежащ на пода в безсъзнание. Докато другите гледаха, Лучия грабна някакви колани от ъгъла и завърза здраво ръцете на Мигуел Карильо зад гърба му.

— Завържете краката му — каза тя на Меган.

Меган се хвана за работа.

Накрая Лучия се изправи доволна.

— Готово. Когато отворят магазина след обяд, може да им обясни какво е правил вътре. — Тя погледна внимателно Грасиела. — Добре ли си?

— Аз… аз… да — тя се опита да се усмихне.

— Трябва веднага да се махаме оттук — каза Меган. — Обличай се. Бързо!

Когато бяха готови за тръгване, Лучия каза:

— Почакайте за момент.

Приближи се до касата и завъртя ключа. В нея имаше банкноти от няколкостотин песети. Тя ги събра, взе едно портмоне от изложените и сложи парите вътре. Видя неодобрителното изражение на Тереза.

— Нека погледнем от тази страна, сестро — каза тя. — Ако Бог не желаеше да получим парите, не би ги поставил тук, за да ги намерим.

Те седяха в едно кафене, разговаряйки. Сестра Тереза казваше:

— Трябва да занесем кръста в манастира в Мендавиа, колкото е възможно по-скоро. Там всички ще сме в безопасност.

„Не и аз — помисли Лучия. — Моята безопасност е онази швейцарска банка. Но всичко по реда си. Трябва да се сдобия с кръста.“

— Манастирът в Мендавиа е на север оттук, нали?

— Да.

— Мъжете ще ни търсят във всеки град. Затова ще спим в планината довечера.

„Никой няма да я чуе, дори ако извика.“

Сервитьорката донесе менюто. Сестрите започнаха да го разглеждат объркани. Изведнъж Лучия разбра. Толкова много години те не бяха имали никакъв избор. В манастира бяха яли, без да се замислят, простата храна, която им се даваше. Сега бяха затруднени с голям избор от непознати деликатеси.