Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Когато отец Перес пристигна след един час, с него бе друг свещеник.

— Това е отец Берендо, мой стар приятел.

Грасиела погледна нагоре към крехкия на вид свещеник.

— Отче.

„Той е прав — помисли отец Берендо. — Тя е красива.“

Отец Перес му бе разказал за това, което се бе случило с Грасиела. Свещеникът бе очаквал да види някои следи от условията, в които бе живяло момичето — упоритост, незачитане или самосъжаление. Нищо такова нямаше в лицето й.

— Съжалявам, че си имала толкова тежки преживявания — каза й отец Берендо. Думите му имаха по-дълбоко значение.

Отец Перес каза:

— Грасиела, трябва да се връщам в Лас Навас дел Маркес. Оставям те в ръцете на отец Берендо.

Внезапно Грасиела усети паника. Почувства се, като че ли последната й връзка с дома е прекъсната.

— Не си отивайте — замоли тя.

Отец Перес взе ръката й в своята.

— Зная, че се чувстваш сама — каза той топло, — но не си. Повярвай ми, дете, не си.

До леглото се приближи сестра, носейки пакет. Подаде го на Грасиела.

— Ето ти дрехите. Страхувам се, че ще трябва да напуснеш сега.

Още по-голяма паника я обхвана.

„Сега?“ — помисли тя.

Двамата свещеници размениха погледи.

— Защо не се облечеш и дойдеш с мен — предложи отец Берендо. — Ще можем да говорим.

След петнадесет минути отец Берендо помагаше на Грасиела, докато излизаха през вратата на болницата, навън в топлата слънчева светлина. Пред болницата имаше градина с ярки цветя, но Грасиела бе твърде замаяна, за да ги забележи.

Когато бяха вече седнали в кабинета му, отец Берендо каза:

— Отец Перес ми каза, че няма къде да отидеш.

Грасиела кимна.

— Нямаш ли никакви роднини?

— Само… — трудно бе да го произнесе. — Само… майка ми.

— Отец Перес ми каза, че си посещавала редовно църквата в своето село.

Село, което никога нямаше да види.

— Да.

Грасиела си спомни за онези неделни утрини, за красотата на църковните служби и как бе мечтала да бъде с Исус и да избяга от болата на живота, който водеше.

— Грасиела, мислила ли си някога да влезеш в манастир?

— Не — каза тя, изненадана от идеята.

— Има един женски манастир тук в Авила — Цистерцианския манастир. Там ще се грижат за теб.

— Аз… аз не зная. — Идеята я плашеше.

— Това не е за всеки — каза й отец Бендеро. — И трябва да те предупредя, че това е най-строгият от всички ордени. След като веднъж си влязла през вратата и приела обета, ти си дала обещание на Бог никога да не напуснеш.

Грасиела седеше, гледайки през прозореца, изпълнена с противоречиви мисли. Мисълта да се затвори, откъсната от света, бе ужасяваща.

„Ще бъде като отиване в затвор“ — помисли тя. Но, от друга страна, какво й предлагаше светът? Непоносима болка и отчаяние. Често бе мислила за самоубийство. Това би могло да предложи избавление от нещастието й.

Отец Берендо каза:

— Зависи от теб, мое дете. Ако искаш, ще те срещна с преподобната майка игуменка.

— Добре — кимна Грасиела.

Преподобната майка разглеждаше лицето на младото момиче, което стоеше пред нея. Предишната вечер за пръв път от много, много години тя бе чула гласа: „Едно младо момиче ще дойде при теб. Пази я.“

— На колко години си, мила?

— На четиринадесет.

„Достатъчно голяма е“ — помисли тя.

В четвърти век папата бе постановил, че се разрешава на момичета над дванадесетгодишна възраст да стават монахини.

— Страхувам се — каза Грасиела на преподобната майка Бетина.

„Страхувам се — думите отекнаха в главата на Бетина. — Страхувам се…“

Това бе преди толкова много години. Тя говореше на своя свещеник:

— Не зная дали имам призвание за това. Страхувам се.

— Бетина, първият контакт с Бога може да бъде много объркващ и решението да посветиш живота си на него се взима трудно.

„Как намерих призванието си?“ — запита се Бетина.

Никога не се бе интересувала и най-малко от религия. Като младо момиче бе избягвала църквата и неделното училище. В юношеска възраст се интересуваше повече от партита, дрехи и момчета. Ако приятелите й в Мадрид бяха помолени да изберат възможни кандидатки за монахини, Бетина щеше да бъде в края на списъка. Но когато стана на деветнадесет, започнаха да се случват събития, които промениха живота й.

Беше в леглото си, заспала, когато един глас каза:

„Бетина, стани и излез навън.“

Отвори очи и седна изплашена. Запали нощната лампа и видя, че сама.

„Какъв странен сън.“

Гласът бе толкова реален. Легна отново, но беше невъзможно да заспи. „Бетина, стани и излез навън.“