Сидни Шелдън - Пясъците на времето

„Има още една интересна възможност. Щом полковник Акока и хората му търсят сестрите, вероятно се дава хубава награда за главите им. Първо ще спя с тях, а после ще ги предам на Акока.“

Жените, с изключение на Лучия, която бе вече облечена, бяха напълно голи. Карильо гледаше колко несръчно те си слагат новото бельо. Накрая с непривични движения закопчаха копчетата и циповете си, бързайки да избягат, преди да са ги хванали.

„Време е за работа“ — помисли радостно Карильо. Слезе от стола и влезе в магазина. Приближи се до жените, като ги гледаше с одобрение, и каза:

— Отлично. Никой на света не би ви взел за монахини. Бих предложил шалове за главите ви.

Той подбра по един за всяка и те ги сложиха, докато той ги наблюдаваше.

Мигуел Карильо бе взел вече решение. Грасиела щеше да бъде първата. Несъмнено тя бе една от най-хубавите жени, които някога бе виждал. И това тяло!

„Как е могла да го посвети на Бога? Ще й покажа какво да прави с него“ — помисли си той.

Обръщайки се към Лучия, Тереза и Меган, той каза:

— Сигурно всички сте гладни. Искам да отидете в кафенето, покрай което минахме, и да ни чакате там. Ще отида в църквата и ще взема малко пари назаем, за да можем да се нахраним. — Той с обърна към Грасиела. — Искам да дойдете с мен, сестро, за да обясните на свещеника какво се случи в манастира.

— Аз… добре.

— Ще се върнем след малко. Минете през задната врата — каза Карильо на другите.

След като чу вратата да се затваря след тях, той се обърна към Грасиела.

„Фантастична е — помисли си той. — Може би ще я задържа при себе си, като я използвам за разни хитрини. Би могла да бъде много полезна.“

Грасиела го гледаше.

— Готова съм.

— Не още — Карильо се престори, че оценява дрехите й за момент. — Не, страхувам се, че не подхожда. Тази рокля не е за тебе. Свали я.

— Но… защо?

— Не ти е по мярка — каза Карильо. — Хората ще забележат, а ти не би искала да привличаш вниманието.

Тя се поколеба, след това се скри зад една стойка.

— Побързай. Имаме малко време.

Грасиела си свали роклята несръчно. Бе останала по пликчета и сутиен, когато неочаквано се появи Карильо.

— Свали всичко — гласът му бе дрезгав.

Грасиела го погледна втренчено.

— Какво? Не! — извика тя. — Не мога. Моля ви… аз…

Карильо се приближи по-плътно до нея.

— Ще ти помогна, сестро.

Протегна ръце, като свали сутиена й и разкъса пликчетата й.

— Не! — изкрещя тя. — Недейте! Спрете!

Карильо се ухили.

— Миличка, ние сега започваме. Това ще ти хареса.

Силните му ръце я обхванаха. Той я повали на земята и повдигна расото си.

В съзнанието на Грасиела сякаш внезапно се спусна завеса. Това бе мавърът, който се опитваше да влезе в нея, прониквайки в дълбините й. Тогава Грасиела помисли ужасена:

„Не, не отново. Не, моля… не отново…“

Тя се бореше ожесточено, мъчейки се да отхвърли Карильо и да се изправи.

— Проклетница — извика той.

Удари я с юмрук в лицето и Грасиела падна назад зашеметена. Тя усети как замаяна плува назад във времето… Назад… Назад…

Лас Навас дел Маркес, Испания

1950

Тя бе петгодишна. Най-ранните й спомени бяха от процесия от голи непознати хора, които се качваха и слизаха от леглото на майка й.

Майка й обясни:

— Те са твои чичовци. Трябва да проявяваш уважение към тях.

Мъжете бяха едри и груби и не проявяваха привързаност. Престояваха нощ, седмица или месец и изчезваха. След като напускаха, Долорес Пинеро веднага търсеше нов мъж.

В младостта си Долорес Пинеро бе красавица и Грасиела беше наследила хубостта на майка си. Дори като дете Грасиела беше зашеметяващо хубава, с високи скули, мургаво лице, блестяща черна коса и гъсти дълги мигли. Младото й тяло бе пълно с обещание.

С течение на годините тялото на Долорес Пинеро бе затлъстяло, а чудесното й лице бе белязано от горчивите удари на времето. Въпреки че не беше вече хубава, тя бе достъпна и имаше репутацията на страстна партньорка в леглото. Да прави любов бе единственият й талант и тя го прилагаше, за да въвлече мъжете във връзка, надявайки се да ги задържи, като купи любовта им с тялото си. Водеше оскъдно съществуване като шивачка, защото беше безразлична към професията си. Наемаха я само три жени от селото, които не можеха да си позволят по-добра.

Долорес Пинеро мразеше дъщеря си, защото тя бе един постоянен спомен от единствения мъж, когото някога бе обичала. Бащата на Грасиела беше красив млад механик, който направи предложение на красивата млада Долорес и тя с готовност позволи да бъде прелъстена. Но когато му съобщи новината, че е бременна, той изчезна, оставяйки Долорес с проклятието на своето семе.