Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Сестра Тереза…

Монахинята се обърна и я погледна и докато Лучия вдигаше клона, отнякъде се чу мъжки глас:

— Бог с вас, сестри.

Лучия се обърна готова да побегне. Пред тях стоеше мъж, облечен в дълго кафяво расо и качулка на монах. Бе висок и слаб, с орлово лице и най-непорочното изражение, което Лучия някога бе виждала. Очите му грееха с топла вътрешна светлина, а гласът му бе мек и нежен.

— Аз съм монах Мигуел Карильо.

Умът на Лучия трескаво работеше. Първият й план бе прекъснат. Но сега бързо измисли нов.

— Слава Богу, че ни открихте — каза тя. Този човек щеше да й помогне за бягството. Той сигурно знаеше най-лесния път, по който тя може да се измъкне от Испания. — Идваме от Цистерцианския манастир, близо до Авила — обясни тя. — Снощи някакви мъже ни нападнаха. Всички монахини бяха отвлечени. Четири от нас успяхме да избягаме.

Монахът отговори с глас, изпълнен с гняв:

— Идвам от манастира в Сан Женеро, където прекарах последните двадесет години. Нападнаха ни предишната нощ — той въздъхна. — Зная, че Бог има някакъв план за всичките си чеда, но трябва да призная, че в момента не разбирам какъв е той.

— Тези мъже ни търсят — каза Лучия. — Важно е да избягаме от Испания колкото е възможно по-скоро. Знаете ли как може да стане това?

Монах Карильо се усмихна нежно.

— Мисля, че мога да ви помогна, сестро. Бог ни е събрал. Заведете ме при другите.

След няколко минути Лучия бе довела вече монаха при групата.

— Това е монах Карильо — каза тя. — Прекарал е в манастир последните двадесет години. Дошъл е да ни помогне.

Техните реакции към монаха бяха смесени. Грасиела не посмя да го погледне направо. Меган го погледна с бърз, изучаващ поглед, а сестра Тереза го възприе като пратеник на Бога, който ще ги заведе в манастира в Мендавиа.

Монах Карильо каза:

— Хората, които са атакували манастира, несъмнено ще продължават да ви търсят. Но те ще търсят четири монахини. Първото нещо, което трябва да сторите, е да си смените дрехите.

— Нямаме дрехи, в които да се преоблечем — напомни му Меган.

Монах Карильо й оправи блажена усмивка.

— Бог има много голям гардероб. Не се безпокой, мое дете. Той ще ни осигури. Нека се върнем в селото.

Беше два след обяд, време за почива, и монах Карильо и четирите сестри тръгнаха по главната улица, готови да реагират и на най-малката опасност. Магазините бяха затворени, но ресторантите и баровете бяха отворени и от тях те можаха да чуят странна музика, звучаща остро, дисонантно и дрезгаво.

Монах Карильо забеляза изражението на лицето на сестра Тереза.

— Това е рокендрол — каза той. — Много популярен сред младите напоследък.

Две млади жени, стоящи пред един от баровете се загледаха в минаващите монахини. Монахините също ги изгледаха с широко отворени очи, чудейки се на странните дрехи, които жените носеха. Едната беше с пола, която бе толкова къса, че едва покриваше бедрата й, а другата — с по-дълга пола, разцепена от двете страни по бедрата й. Двете носеха елечета без ръкави, плътно по тялото.

„Те са почти голи“ — помисли ужасена сестра Тереза.

На входа стоеше мъж, облечен с поло — странна жилетка без яка, а на гърдите му висеше брошка.

Непознати миризми посрещнаха монахините, докато минаваха покрай една винарна. Никотин и уиски.

Меган гледаше нещо от другата страна на улицата. Тя се спря.

— Какво има? Какво става? — попита монах Карильо и се обърна да погледне.

Меган наблюдаваше жена, която носеше бебе. Преди колко години тя самата беше бебе или даже малко дете? Повече от четиринадесет години, когато беше в сиропиталището. Неочакваната гледка подсказа на Меган колко много се бе откъснала от външния свят.

Сестра Тереза също гледаше бебето, но мислеше за нещо друго.

„Това е бебето на Моника. — Бебето през улицата плачеше. — То плаче, защото аз го изоставих. Но не, това е невъзможно. Това беше преди тридесет години.“ — Сестра Тереза се обърна. Плачът на бебето звънтеше в ушите й. Те продължиха.

Групата мина покрай киносалон. Афишът гласеше „Три любовници“, а снимките показваха оскъдно облечени жени, които прегръщат мъж с голи гърди.

— Но те… те са почти голи! — възкликна сестра Тереза.

Монах Карильо се намръщи.

— Да. Недостойно е, че се разрешава да се показват в кината такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ. Те превръщат божиите деца в животни.

Минаха покрай железарски магазин, фризьорски салон, цветарски магазин, сладкарница — всички затворени за следобедната почивка, и пред всеки магазин сестрите се спираха и разглеждаха витрините, изпълнени със спомни за някога познати и полузабравени неща.