Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Почакайте — извика тя. — Спрете!

Сестрите спряха и се обърнаха. Лучия стигна до тях останала без дъх.

— Тръгнали сте в погрешна посока. Първото място, където ще ви търсят, е градът. Трябва да се скриете някъде.

Трите сестри я гледаха безмълвно.

— Планината. Идете в планината. Вървете след мен — каза Лучия нетърпеливо.

Тя се обърна и тръгна обратно към планината. Другите се поколебаха и след малко тръгнаха след нея една зад друга.

От време на време Лучия поглеждаше назад, за да се увери, че я следват.

„Защо не си гледам своята работа? — помисли тя. — Не нося отговорност за тях. По-опасно е, ако всички сме заедно.“

Тя продължи да се изкачва, като гледаше да не ги изпуска от погледа си.

За другите изкачването бе трудно и всеки път, когато изоставаха, Лучия спираше, за да я настигнат.

„Ще се отърва от тях сутринта.“

— Давайте по-бързо — извика Лучия.

В манастира нападението бе приключило. Замаяните монахини, с разкъсани и зацапани с кръв дрехи, бяха събрани и качени в затворени камиони без отличителни знаци.

— Закарайте ги в моя щаб в Мадрид — нареди полковник Акока. — Дръжте ги в изолация.

— По какво обвинение?

— Укриване на терористи.

— Да, полковник — каза Патрисио Ариета. Той се поколеба. — Четири от монахините ги няма.

Полковник Акока се намръщи.

— Намерете ги.

Полковник Акока отлетя за Мадрид, за да докладва на премиер-министъра.

— Хайме Миро е избягал, преди да стигнем до манастира.

Премиер-министърът Мартинес кимна.

— Да, чух.

Той си помисли дали Хайме Миро изобщо е бил там. Нямаше никакво съмнение. Полковник Акока ставаше опасно неконтролируем. Бяха отправени остри протести срещу бруталната атака над манастира. Премиерът подбираше думите си внимателно.

— Вестниците ме преследват за това, което се случи.

— Вестниците правят герой от този терорист — каза Акока невъзмутимо. — Не бива да им позволяваме да ни притискат.

— Той причинява на правителството големи неприятности. И тези четири монахини — ако проговорят…

— Не се безпокойте. Не могат да отидат далеч. Ще ги хвана и ще намеря Миро.

Премиерът бе вече решил, че не може да си позволи да поема повече рискове.

— Полковник, искам да осигурите добро третиране на тридесет и шестте монахини. Ще наредя на армията да се присъедини към издирването на Миро и другите. Ще работите с полковник Состело.

Последва дълга опасна пауза.

— Кой от нас двамата ще ръководи операцията? — очите на Акока станаха ледени.

Премиерът преглътна.

— Вие, разбира се.

Лучия и трите сестри пътуваха в ранната утрин, придвижвайки с на североизток в планините, като се отдалечаваха от Авила и манастира. Монахините, навикнали да се движат безмълвно, не правеха шум. Единствените звуци бяха от търкането на дрехите им, потракването на броениците и отчупване на клончето и тежкото им дишане.

Достигнаха до едно плато в планината Гуадарама и тръгнаха по набразден път, над който се издигаха каменни стени. Преминаха през поляни с овце и кози. До изгрева бяха изминали няколко мили и се озоваха в гориста местност до малкото селце Вилакастин.

„Ще ги оставя тук — реши Лучия. — Техният Бог може да се погрижи за тях сега. Той наистина доста се погрижи за мен — помисли тя с горчивина. — Швейцария е по-далече от всякога. Нямам никакви пари и паспорт и съм облечена като собственик на погребално бюро. Сега вече тези хора знаят, че сме избягали. Ще продължат да ни търсят, докато ни открият. Колкото по-бързо остана сама, толкова по-добре.“

Но в този момент се случи нещо, което я накара да си промени плановете.

Сестра Тереза се движеше между дърветата, когато се спъна и пакетът, който така старателно беше пазила, падна на земята. От платнената обвивка Лучия видя да се изплъзва фино гравиран златен кръст, блестящ в лъчите на изгряващото слънце.

„Това е истинско злато — помисли Лучия. — Някой там горе се грижи за мен. Този кръст е манна небесна. Истинска манна. Това е моят билет за Швейцария.“

Лучия видя как сестра Тереза вдигна кръста и внимателно го уви отново. Тя се усмихна вътрешно. Щеше да бъде лесно да го вземе. Тези монахини биха направили всичко, което им каже.

Град Авила беше силно възбуден. Новината за нападението върху манастира се беше разпространила бързо и отец Берендо бе избран да се срещне с полковник Акока. Свещеникът беше над седемдесет, с деликатен външен вид, който не отразяваше вътрешната му сила. Той бе сърдечен и състрадателен овчар на своите енории. Но в този момент бе изпълнен със студена ярост.