Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Сестра Грасиела коленичи до леглото си. „Исусе, благодаря ти, че ме върна от миналото. Благодаря ти за радостта, която получавам от това, че съм тук в твоята светлина. Позволи ми да ликувам само в щастието от твоето същество. Позволи ми да бъда вярна на призива, който си отправил към мене. Позволи ми да облекча мъката на твоето свято сърце.“

Тя стана и внимателно оправи леглото си, после се присъедини към процесията на своите сестри, които се придвижваха безмълвно към параклиса за сутрешната молитва. Усети познатата миризма на горящи свещи и допира на износените камъни през сандалите си.

В началото, при постъпването си в манастира, тя не бе разбрала думите на майката игуменка, която й каза, че монахинята е жена, отказала се от всичко, за да притежава всичко. Сестра Грасиела бе тогава на четиринадесет години. Сега, седемнадесет години по-късно, на нея й беше ясно. В съзерцанието тя притежаваше всичко, защото съзерцанието е отговорът на ума към душата. Дните й бяха пълни с чудесен мир.

„Благодаря ти, че ми помогна да забравя, Господи. Благодаря ти, че бе до мен. Не бих могла да се справя с ужасното си минало без твоята помощ. Благодаря ти… Благодаря ти…“

Когато утринната молитва свърши, монахините се върнаха в килиите си да спят до следващата молитва при изгрева на слънцето.

Отвън полковник Рамон Акока и хората му се придвижваха бързо в тъмнината. Когато стигнаха манастира, Акока каза:

— Хайме Миро и хората му са въоръжени. Не рискувайте.

Погледна към манастира и за момент видя онзи манастир с баските партизани, излизащи от него, и падащата Сузана под дъжд от куршуми.

— Не си давайте труда да хванете Миро непременно жив — каза той.

Сестра Меган се събуди от тишината. Това бе различна тишина, движеща се тишина, забързано движение на въздуха, шепот на тела. Имаше звуци, които не бе чувала през всичките си петнадесет години в манастира. Изведнъж се изпълни с предчувствие, че нещо ужасно ще се случи.

Стана в тъмнината и отвори внимателно вратата на килията. Гледката бе невероятна. Дългият каменен коридор беше пълен с мъже. Гигант с белег на лицето излизаше от килията на преподобната майка, като я теглеше за ръката. Меган гледаше шокирана.

„Сънувам кошмар — помисли тя. — Не е възможно тези мъже да са тук.“

Лицето на преподобната майка Бетина изразяваше панически ужас.

— Тихо! Това е Божи храм. Вие го осквернявате. — Гласът й трепереше. — Трябва да напуснете незабавно.

Полковникът стисна по-силно ръката й и я разтресе.

— Трябва ми Миро, сестро.

Кошмарът бе истински.

Започнаха да се отварят и вратите на други килии и монахините се появяваха с лица, изразяващи пълно объркване. Никога до сега не беше се случвало подобно нещо, което да ги подготви за тава изключително преживяване.

Полковник Акока избута на страна преподобната майка и се обърна към Патрисио Ариета — един от неговите главни помощници:

— Претърсете мястото. От горе до долу.

Хората на Акока се разпръснаха, нахлувайки в параклиса, столовата и килиите, като събуждаха тези монахини, които все още спяха. Монахините се подчиняваха безмълвно, спазвайки и сега своите обети за мълчание. Сцената напомняше за филм без звук.

Хората на Акока бяха изпълнени с чувство на отмъщение. Всички бяха фалангисти и помнеха твърде добре как Църквата се бе обърнала срещу тях през време на Гражданската война и поддържаше лоялистите срещу любимия им водач Франко. Това беше техният шанс да си върнат нещо. Силата и мълчанието на монахините вбесяваха тези мъже.

Минавайки покрай една от килиите, Акока чу викове.

Погледна вътре и видя един от своите хора да разкъсва одеждата на монахинята вътре. Той продължи нататък.

Сестра Лучия се събуди от гласовете на викащи мъже. Тя седна в леглото си, изпаднала в паника.

„Полицията ме е открила — бе нейната първа мисъл. — Трябва да изчезвам оттук.“

Нямаше никакъв изход от манастира, освен през главния вход.

Стана бързо и надникна в коридора. Гледката, която се разкри пред очите й, бе зашеметяваща. Коридора бе пълен не с полицаи, а с цивилно облечени въоръжени мъже, които чупеха лампи и маси. Навсякъде цареше хаос.

Преподобната майка Бетина стоеше сред всичко това, молейки се безмълвно, като гледаше как оскверняват любимия й манастир. Сестра Меган и Лучия се приближиха до нея.

— Какво по дя… какво става? Кои са тези? — попита Лучия.

Това бяха първите думи, които беше произнесла от постъпването си в манастира.