Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Спрете — каза монах Карильо, когато стигнаха до един магазин за дамски дрехи.

Транспарантите на витрината бяха спуснати, а на вратата имаше надпис „Затворено“.

— Почакайте ме тук, моля.

Четирите жени го изпратиха с поглед, докато той се скри зад ъгъла. Къде отиваше той и какво би станало, ако не се върне?

След няколко минути чуха да се отваря вратата на магазина и на входа сияещ застана монах Карильо.

— Побързайте — направи им той знак да влязат.

Когато всички бяха в магазина и монахът заключи вратата, Лучия попита:

— Как успяхте да…

— Бог осигурява задна врата, както и главен вход — каза тежко монахът. Но в гласа му имаше дяволита нотка, което накара Меган да се усмихне.

Сестрите заразглеждаха магазина със страхопочитание. Той бе рог на изобилието от рокли и пуловери, сутиени и чорапи, обувки с висок ток и елечета. Предмети, които не бяха виждали с години. А стилът им изглеждаше толкова странен. Имаше портмонета, шалове, пудриери, блузки. Беше им твърде много, за да го възприемат. Жените стояха в магазина, зяпайки.

— Трябва да действаме бързо — предупреди ги монах Карильо — и да излезем, преди магазинът да бъде отворен отново. Заповядайте. Изберете това, което ви е по мярка.

„Слава Богу, че мога отново да се облека като жена — помисли Лучия. Приближи се до една стойка с рокли и започна да избира. Намери бежова пола и светлокафява копринена блуза, която да й подхожда. — Не е Баленсиага, но засега ще свърши работа.“

Тя си избра пликове и сутиен и чифт меки обувки, след това застана зад една стойка с дрехи, съблече се и след малко вече бе облечена и готова за тръгване.

Другите бавно си избираха дрехите.

Грасиела избра бяла памучна рокля, която подчертаваше черната й коса и мургавата й кожа и чифт сандали.

Меган избра синя памучна рокля с фигури, която падаше под колената й, и обувки с ниски токове.

За сестра Тереза бе най-трудно да избере какво да облече. Разнообразието беше твърде зашеметяващо. Имаше дрехи от коприна, от мека и груба вълна, памук, рипсено кадифе, кожа. Имаше карета, райета от всеки цвят. И всички те изглеждаха… „оскъдни“ бе думата, която й дойде наум. Защото последните тридесет години тя бе носила благоприличните тежки одежди на своето призвание. А сега се искаше от нея да ги хвърли и да сложи тези неприлични творения. Накрая подбра най-дългата пола, която можа да намери, и памучна блуза с дълги ръкави и висока яка.

Монах Карильо ги подкани:

— Побързайте, сестри. Преобличайте се.

Те се погледнаха една друга стеснително.

— Ще почакам в офиса, разбира се — усмихна се той и се отправи към дъното на магазина.

Сестрите започнаха да се събличат, чувствайки се много неловко.

В офиса монах Карильо придърпа един стол до прозорчето над вратата и, гледайки през него как монахините се събличат, си помисли:

„Коя ли ще оправя първо?“

Мигуел Карильо бе започнал кариерата си на крадец на десетгодишна възраст. Притежаваше къдрава руса коса и ангелско лице, които се бяха оказали неоценими за избраната от него професия. Бе почнал от дъното, крадейки портмонета и стоки в магазини, а с възрастта започна да напредва в кариерата и да обира пияни и измамва богати жени. Поради огромната си привлекателност имаше голям успех. Изобрети няколко оригинални мошеничества, всяко следващо по-находчиво от предишните. За нещастие последната му хитрина се бе провалила.

Представяйки се за монах от отдалечен манастир, Карильо пътуваше от църква на църква, като молеше за подслон. Той винаги му бе даван, а на сутринта, когато свещеникът идваше да отвори църковните врати, всички ценни предмети липсваха заедно с добрия монах.

За нещастие съдбата му измени. Две вечери преди това в Бехар, малък град близо до Авила, свещеникът се бе върнал неочаквано и Мигуел Карильо бе хванат да обира църковното съкровище. Свещеникът бе мускулест и едър мъж и успя да събори Карильо на земята, като заяви, че ще го предаде на полицията. Тежък сребърен потир бе паднал на пода. Карильо го взе и удари свещеника с него. Дали защото потирът бе твърде тежък, или черепът на свещеника бе слаб, но той падна мъртъв на земята. Карильо избяга в паника, стараейки се да се отдалечи от мястото на престъплението колкото е възможно повече. Мина през Авила и чу за нападението на манастира от полковник Акока и Групата за специални операции. Съдбата бе срещнала Карильо с четирите избягали монахини.

Сега, изпълнен с нетърпение, той изучаваше голите им тела и си мислеше: