Сидни Шелдън - Греховете на светците

„В безопасност съм — помисли си Кемал. — Часовете още не са свършили.“ Минута по-късно стигна до входа. В първия момент не повярва на очите си. Беше заключено. Внезапно някой го стисна за рамото изотзад.

— Днес е събота, глупако!

— Спрете тук — каза Дейна.

Таксито бе на две преки от дома й. Тя бавно закрачи по тротоара, като напрегнато се оглеждаше в търсене на нещо подозрително. Беше сигурна, че Кемал е в безопасност. Джак Стоун го пазеше.

Заобиколи по уличката, която водеше към задния вход. Наоколо нямаше жива душа. Тя влезе в блока и тихо се качи по стълбището. Вратата на апартамента й зееше. Обзе я страх. Дейна се втурна вътре и извика:

— Кемал!

Никакъв отговор. Какво се бе случило? Къде беше Джак Стоун? Къде бе Кемал? Едно от чекмеджетата на шкафа в кухнята беше паднало и съдържанието му се бе пръснало на пода. Имаше десетки пакетчета, някои пълни, други празни. Любопитна, тя вдигна едно от тях и го разгледа. На етикета пишеше: „Буспирон, 15 mg таблетки NDC D087 D822–32“.

Какво беше това? Да не би госпожа Дейли да взимаше успокоителни или ги бе давала на Кемал? Имаше ли връзка между тях и промяната в поведението му? Дейна прибра пакетчето в джоба на палтото си.

Изпълнена с ужас, тя се върна навън по същия път. Докато завиваше в пресечката, мъжът, който се криеше зад едно от дърветата, говореше по радиостанцията си с колегата си на отсрещния ъгъл.

Дейна влезе в най-близката аптека, „Уошингтън Фармаси“.

— А, госпожице Евънс — поздрави я аптекарката. — Здравейте.

— Здравей, Кокина. Би ли ми казала какво е това?

Тя извади пакетчето, жената го погледна и каза:

— Буспирон. Успокоително средство. Бял кристал, разтворим във вода.

— Как действа?

— Това е релаксант. Има успокоителен ефект. Разбира се, ако го предозирате, може да предизвика сънливост и умора.

„Той спи. Да го събудя ли?“ „Момчето се прибира уморено от училище и реших, че почивката ще му се отрази добре.“

Това обясняваше всичко. И всъщност Памела Хъдсън й беше пратила госпожа Дейли.

„А аз оставих Кемал в ръцете на тази кучка“ — помисли си Дейна. Стомахът й се сви.

— Благодаря ти, Кокина.

— Няма нищо, госпожице Евънс.

Тя отново излезе на улицата. Към нея се приближиха двама мъже.

— Госпожице Евънс, може ли да поговорим за мом…

Дейна се завъртя и побегна. Мъжете се втурнаха по петите й. Тя стигна до кръстовището. В средата имаше полицай, който регулираше натовареното движение.

— Хей! Върнете се, госпожице!

Дейна продължаваше да тича към него.

— Чувате ли ме? Върнете се!

Преследвачите й спряха на ъгъла.

— Глуха ли сте? — извика полицаят.

— Млъкни! — Тя силно го зашлеви през лицето.

Разгневеният полицай я хвана за ръката и я задърпа към тротоара, като в движение говореше по радиостанцията си.

— Пратете патрулна кола.

Двамата мъже се спогледаха, неуверени какво да правят.

Дейна им се усмихна. Разнесе се вой на приближаваща се сирена и няколко секунди по-късно пред тях спря полицейски автомобил.

Мъжете безпомощно я проследиха с поглед, докато полицаите я настаняваха на задната седалка.

— Имам право на един телефонен разговор, нали? — каза в участъка Дейна.

— Да — отвърна сержантът и й подаде телефона.

Мъжът държеше Кемал за яката и го влачеше към лимузината, която чакаше до тротоара със запален двигател.

— Пуснете ме! Пуснете ме, моля ви се!

— Млъквай, хлапе!

Наблизо минаваха четирима униформени морски пехотинци.

— Не искам да дойда на уличката с вас — извика Кемал.

— Какво? — озадачи се мъжът.

— Моля ви, не ме водете на уличката. — Момчето се обърна към морските пехотинци. — Той иска да ми даде пет долара, за да отида с него на задната уличка.

Войниците спряха.

— Извратен мръсник…

Мъжът заотстъпва.

— Не, не. Един момент. Вие не разбирате…

— Всичко разбираме, приятел — прекъсна го един от пехотинците. — Веднага пусни детето. — Те го заобиколиха. Мъжът вдигна ръце, за да се защити, и Кемал бързо се измъкна.

На ъгъла спря момче с велосипед и отиде да занесе някаква доставка в една от къщите. Кемал скочи на седалката и светкавично отпраши.

Вратата на килията на Дейна се отвори.

— Свободна сте, госпожице Евънс. Пускаме ви под гаранция.

„Мат! — радостно си помисли тя. — Веднага се е отзовал на обаждането ми.“

Когато наближи изхода, Дейна се закова на място. Там стоеше един от преследвачите й.

Той се усмихна.

— Свободна си, малката. Да вървим. — Мъжът здраво я стисна за ръката и я задърпа към улицата. Ала когато излязоха от участъка, смаяно спря. Отпред ги чакаше телевизионен екип от УТН.