Сидни Шелдън - Греховете на светците

— Слава Богу! Това е чудесно, Рейчъл!

— Той иска да остана тук още няколко седмици, но кризата е преминала.

— Ще излезем да го отпразнуваме. Аз ще остана при теб, докато…

— Не.

— Какво „не“?

— Вече нямам нужда от теб, Джеф.

— Знам, радвам се, че ние…

— Не разбираш. Искам да си тръгнеш.

Той изненадано я погледна.

— Защо?

— Миличък. Не искам да наранявам чувствата ти, но сега мога да се върна на работа. Това е моят живот. Ще се обадя да проверя с какво мога да се заема. Чувствах се като в капан тук с теб. Благодаря ти, че ми помогна, Джеф. Наистина съм ти признателна. Но е време да се сбогуваме. Сигурна съм, че липсваш на Дейна. Моля те, просто си иди, скъпи.

Джеф помълча малко, после кимна.

— Добре.

Той влезе в спалнята и започна да си събира багажа. След двадесет минути, когато излезе с куфара си, Рейчъл разговаряше по телефона.

— … и се върнах в реалния свят, Бети. Ще мога да дойда на работа след няколко седмици… Знам. Прекрасно, нали?

Джеф я чакаше да се сбогуват. Рейчъл му махна с ръка да тръгва и продължи да приказва.

— Ще ти кажа какво искам… намери ми снимки някъде в тропиците…

Той излезе и затвори вратата. Рейчъл бавно остави слушалката да се изплъзне от пръстите й и отиде до прозореца, за да види как единствената й любов напуска живота й.

Думите на доктор Янг продължаваха да кънтят в ушите й. „Съжалявам, госпожице Стивънс, но имам лоша новина. Лечението не е подействало… Ракът е дал метастази… Прекалено се е разпространил. Боя се, че е фатално… може би още един-два месеца…“

Спомняше си какво й бе казал холивудският режисьор Родерик Маршал. „Радвам се, че дойде. Ще те направя голяма звезда.“ И докато мъката разкъсваше душата й, тя си помисли: „Родерик Маршал може да се гордее с мен“.

Вашингтонското летище „Дълес“ беше претъпкано с пътници, които чакаха багажа си. Дейна излезе на улицата и взе такси. Наоколо нямаше подозрителни мъже, ала нервите й бяха опънати. Дейна извади огледалце от чантата си и се погледна за успокоение. Русата й перука й придаваше съвсем друг вид. „Засега се налага да се задоволя с това — помисли си тя. — Трябва да отида при Кемал.“

Събуден от гласовете, които долитаха от съседната стая, Кемал бавно отвори очи. Чувстваше се изтощен до крайност.

— Момчето все още спи — каза госпожа Дейли. — Упоих го.

— Трябва да го събудим — разнесе се мъжки глас.

— Може би ще е по-добре да го занесем там, без да го будим — предложи друг мъж.

— Можете да го направите тук. — Отново госпожа Дейли. — После ще се избавите от трупа му.

Кемал внезапно се разсъни.

— За известно време ни трябва жив. Ще го използват като примамка за оная Евънс.

Момчето седна и се заслуша с разтуптяно сърце.

— Къде е тя?

— Не сме сигурни. Но сме убедени, че ще дойде за хлапето.

Кемал скочи от леглото. За миг остана неподвижен, вцепенен от страх. Жената, на която се бе доверил, искаше да го убие. „Пизда! Няма да е толкова лесно. В Сараево не успяха да ме убият, няма да успеете и тук!“ Той припряно започна да навлича дрехите си. Когато се пресегна за изкуствената си ръка, тя се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Момчето замръзна. Оттатък продължаваха да говорят. Не бяха чули нищо. Кемал си сложи протезата.

Отвори прозореца. Лъхна го леден въздух. Палтото му бе в другата стая. Облечен само по тънко яке, Кемал с тракащи зъби се покатери на перваза и стъпи на противопожарната стълба.

Когато скочи на земята, си погледна часовника. 14:45. Кой знае как беше проспал половината ден. Момчето се затича.

— Хайде да го завържем, за всеки случай. Единият от мъжете отвори вратата на кабинета и изненадано се огледа.

— Хей, няма го!

Всички се втурнаха към отворения прозорец тъкмо навреме, за да видят Кемал, който тичаше по улицата.

— Хванете го!

Кемал тичаше като в кошмар — с всяка следваща крачка коленете му все повече омекваха. Всеки дъх пробождаше гърдите му като нож. „Ако успея да стигна до училище преди в три часа да затворят вратите, ще съм в безопасност. Няма да посмеят да ми направят нещо пред другите деца.“

Стигна до червен светофар, не му обърна внимание и пресече булеварда, като заобикаляше колите, без изобщо да чува гневните автомобилни клаксони и пищящите спирачки.

„Госпожица Кели ще се обади в полицията и те ще помогнат на Дейна.“

Започваше да се задъхва. Гърдите го стягаха. Момчето отново си погледна часовника. 14:55. До училището оставаха още само две преки.