Сидни Шелдън - Греховете на светците

— Погледни насам, Дейна…

— Дейна, вярно ли е, че си зашлевила полицай?

— Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Той тормозеше ли те?

— Ще повдигнеш ли обвинение?

Мъжът заотстъпва, като криеше лицето си.

— Какво става? — извика след него Дейна. — Не искате да ви снимат ли?

Той се затича.

До нея се приближи Мат Бейкър.

— Да се махаме оттук.

Седяха в кабинета на Мат Бейкър в сградата на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“. През последния половин час Елиот Кромуел, Мат Бейкър и Аби Ласман ужасено бяха слушали разказа на Дейна.

— … и ФУП е замесено. Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да се откажа от разследването.

— Поразен съм — каза Елиот Кромуел. — Как е възможно Тейлър Уинтроп да е заблудил всички? Трябва да съобщим в Белия дом. Нека те се обадят в главната прокуратура и ФБР.

— Елиот — отвърна Дейна, — засега разполагаме само с моята дума срещу тази на Роджър Хъдсън. Защо мислиш, че ще ни повярват?

— Никакви доказателства ли нямаме? — попита Аби Ласман.

— Братът на Саша Жданов е жив. Сигурна съм, че той ще даде показания.

Мат Бейкър дълбоко си пое дъх и с възхищение погледна Дейна.

— Явно никога не се отказваш.

— Мат, какво да правим с Кемал? Не знам къде да го търся.

— Не се безпокой. Ще го открием. Междувременно трябва да те скрием някъде, където никой няма да те намери.

— Можеш да дойдеш у нас — предложи Аби Ласман. — На никого няма да му хрумне да те търси там.

— Благодаря ти. — Дейна се обърна към Мат. — Кемал…

— Ще се обадим във ФБР. Ще пратя шофьор да те закара у Аби. Вече всичко е в нашите ръце, Дейна. Не се тревожи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

Кемал въртеше педалите по ледените улици и час по час плахо се озърташе назад. Никой не го преследваше. „Трябва да отида при Дейна — отчаяно си помисли той. — Не мога да им позволя да я наранят.“ Проблемът беше, че студиото на УТН се намираше в другия край на Вашингтон.

Стигна до една автобусна спирка, скочи от велосипеда и го хвърли на тревата. Когато видя, че се приближава автобус, бръкна в джобовете си и разбра, че няма пари.

Момчето спря един минувач.

— Извинете ме, може ли да…

— Чупката, хлапе.

Опита с възрастна жена.

— Извинете ме, трябва да се кача на автобуса, но… — Жената не му обърна внимание.

Кемал стоеше на студа без палто и трепереше. Като че ли никой не го забелязваше. „Трябва да намеря пари.“

Момчето свали протезата си и я остави на тревата. Когато видя следващия минувач, протегна чуканчето си.

— Извинете, господине. Можете ли да ми дадете пари за автобуса?

Мъжът спря.

— Разбира се, синко — отвърна той и му даде един долар.

— Благодаря ви.

Когато мъжът се отдалечи, Кемал бързо си сложи протезата. Приближаваше автобус. „Успях“ — триумфално си помисли той. В този момент нещо го парна по тила. Момчето понечи да се обърне, ала очите му се замъглиха. Някакъв глас в главата му извика: „Не! Не!“. Кемал се свлече на земята и изпадна в безсъзнание. Около него започна да се събира тълпа.

— Какво се е случило?

— Припаднал ли е?

— Ще се оправи ли?

— Синът ми е диабетик — каза един мъж. — Аз ще се погрижа за него. — Той вдигна Кемал на ръце и го понесе към очакващата го лимузина.

Апартаментът на Аби Ласман се намираше в северозападната част на Вашингтон. Бе голям, с модерни мебели и бели килими. Докато чакаше телефона да иззвъни, Дейна нервно крачеше назад-напред. „Кемал е добре. Нямат причина да му направят нищо лошо. Всичко ще е наред. Къде е той? Защо не могат да го открият?“

Телефонният звън я сепна. Тя грабна слушалката.

— Ало?

Даваше свободно. Отново се разнесе звън и Дейна разбра, че е клетъчният й телефон.

— Джеф?

— Търсим те, Дейна — тихо каза Роджър Хъдсън. — Кемал е при нас.

Тя се вцепени.

— Роджър…

— Боя се, че вече не мога да контролирам хората тук. Те искат да отрежат и другата ръка на Кемал. Да им позволя ли?

— Не! — изпищя Дейна. — Какво… какво искаш?

— Само да поговорим — успокоително отвърна сенаторът. — Искам да дойдеш вкъщи. Сама. Ако доведеш някого, ти ще си виновна за онова, което ще се случи с Кемал.

— Роджър…

— Ще те чакам след половин час. — Връзката прекъсна.

Дейна все още не можеше да помръдне. „Нищо не бива да се случи с Кемал. Нищо не бива да се случи с Кемал.“ Тя с треперещи пръсти набра номера на Мат Бейкър. Включи се телефонният му секретар.

— Тук е кабинетът на Мат Бейкър. В момента ме няма, но ако оставите съобщение, ще ви потърся при първа възможност.