Сидни Шелдън - Спомени от полунощ

Лимузината приближи площад „Синтагма“.

На близкия ъгъл се появи табелата на някакъв хотел.

— Моля ви, спрете! — помоли Катерин.

Шофьорът приближи колата до бордюра. Катерин се задъхваше от вълнение. Виждала съм този хотел, била съм тук .

— Бих искала да сляза — с треперещ глас промълви тя. — Може ли да ме вземете след около два часа?

— Разбира се, госпожице. — Мъжът побърза да излезе, за да отвори вратата, и Катерин се озова на напечения от слънцето тротоар. Краката й трепереха. — Добре ли сте, госпожице?

Младата жена мълчеше. Имаше усещането, че се намира на ръба на дълбока пропаст и всеки миг ще се сгромоляса в бездънната й паст.

Непознат мъж вървеше бързо срещу нея и не сваляше поглед от лицето й. Когато доближи, забави крачка, а на лицето му се изписа изненада. Мъжът бе висок, мургав и — Катерин бе сигурна, че никога не го бе виждала преди. И все пак…

— Здравей — поздрави той, видимо зарадван от неочакваната среща.

— Здравейте. — Катерин си пое дълбоко дъх. — Познавате ли ме?

— Разбира се, че те познавам — засмя се той.

Сърцето й подскочи. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. Само че как да попита един непознат сред уличната тълпа: „Коя съм аз?“

— Дали… дали не можем да поговорим някъде? — попита тя.

— Най-добре.

Още миг и Катерин щеше да изпадне в паника. Всеки момент загадката за нейната самоличност щеше да се разкрие. Въпреки всичко изпитваше ужасен страх. Ами ако не искам да зная? Ако съм сторила нещо ужасно ?

Мъжът я водеше към малка, открита таверна.

— Толкова се радвам, че се срещнахме — рече той.

— Аз също — промълви тя.

Към масата им се приближи келнер.

— Какво ще пиеш? — попита мъжът.

— Нищо — поклати глава тя.

За толкова неща искаше да попита. Но от къде да започне?

— Много си красива — обади се спътникът й. — Това е направо съдба. Не си ли съгласна?

— Да. — Още малко и щеше да се разтрепери от вълнение. Най-сетне се реши и попита: — А… къде сме се срещали преди?

Той се засмя.

— Има ли някакво значение, гълъбче? Париж, или Рим, на конни състезания или на някакво събиране. — Той се пресегна през масата и стисна дланта й. — Толкова красива не съм срещал тук. Каква е цената ти?

Катерин скочи стъписана.

— Хей, чакай! Какво има? Ще платя колкото кажеш…

Младата жена побягна навън и се спусна по улицата. Зави зад първия ъгъл почти разплакана от преживяното унижение.

Озова се пред малка таверна. На един от прозорците висеше надпис МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА. Катерин забави крачки. Познавам Мадам Пирис. Била съм тук и преди . Сърцето й отново ускори ударите си. Чувстваше, че тук, зад тъмния вход ще започне разплитането на нейната загадка. Отвори вратата и влезе. Нужни й бяха няколко минути, за да свикне със сумрака. В ъгъла забеляза празния бар и десетина маси със столове. Към нея приближи един от келнерите и я поздрави на гръцки.

— Kalimehra.

— Kalimehra. Pou ineh Madame Piris?

— Мадам Пирис ли?

Човекът посочи призната маса в ъгъла и Катерин седна на нея. Всичко беше точно така, както си го спомняше.

Към нея се запъти стара жена, цялата в черно, с набръчкано и съсухрено лице.

— Какво обичате…? — Тя млъкна, впила очи в лицето на Катерин. — Сякаш съм ви виждала преди — Старицата зяпна. — Върнали сте се значи!

— Знаете ли коя съм? — попита Катерин настоятелно.

Жената не можеше да свали ужасения си поглед от нея.

— Не! Вие сте мъртва! Вървете си!

Катерин простена, чувствайки, че косата й започва да се изправя.

— Моля ви… аз само исках…

— Вървете си, госпожо Дъглас!

— Но аз трябва да разбера…

Възрастната жена направи кръст във въздуха, обърна се и избяга.

Катерин трепереше и не можеше да мръдне от стола, но скоро се съвзе и изтича на улицата. Гласът на жената продължаваше да кънти в ушите й. Госпожо Дъглас!

Сякаш се бе вдигнал шлюз пред буйна река. Десетки ярки сцени се занизаха стремително в съзнанието й като забързана филмова лента. Аз съм госпожа Дъглас. Видя красивото лице на съпруга си. Обичаше го лудо, но нещо се беше случило. Нещо…

Следващата сцена бе опитът за самоубийство, а после болничната стая.

Застанала сред улицата, уплашена, че краката няма да я слушат, Катерин не помръдваше, а спомените се нижеха пред очите й.

Беше се пропила от отчаяние — Лари я бе напуснал. След това той се върна. Бяха двамата в апартамента. „Зная, че се държах много лошо, каза той. Искам да се опитам да поправя нещата, Кати. Обичам те. Никога не съм обичал истински друга жена. Дай ми още една възможност. Какво ще кажеш за втори меден месец? Зная едно чудесно закътано място, където можем да заминем. Казва се Янина“.