Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Сам щеше да поиска от нея да го направи.

А също и старият Самуел.

— Ще отида — отговори Елизабет.

Португалия

Сряда, 9 септември

Полунощ

В спалнята на малък апартамент под наем на улица „Дос Бомбейруш“ — криволичеща, опасна улица в крайните квартали на Алто Ещорил — се снимаше сцена от филм. В стаята имаше четирима души: един кинооператор и на леглото — двамата актьори, участващи в епизода. Мъжът бе над трийсетгодишен, а младото момиче с руси коси имаше великолепно тяло. Върху себе си нямаше никакви дрехи с изключение на вързаната около врата й яркочервена панделка. Мъжът бе огромен, с рамене на борец, с подобно на бъчва тяло, а гърдите му бяха странно неокосмени. Фалусът му бе огромен, макар че не бе възбуден. Четвъртият човек в стаята беше зрител с широкопола черна шапка и тъмни очила, седнал на заден план.

Операторът се обърна към зрителя въпросително и той му кимна. Операторът натисна бутона и камерата заработи. Извика на актьорите:

— Добре. Почвайте.

Мъжът клекна над момичето и то пое пениса му в устата си, докато започна да се втвърдява. Извади го от устата си и възкликна:

— Господи, колко е голям!

— Мушни й го! — нареди операторът.

Мъжът се плъзна надолу по тялото на момичето и намести пениса си между краката й.

— По-внимателно, миличък. — Гласът й беше висок и раздразнителен.

— Дай си вид, че ти е приятно.

— Как да го направя? Голям е колкото пъпеш.

Зрителят вече дишаше учестено, втренчен в сцената на леглото. Момичето тук бе третото и дори беше по-хубаво от другите.

Тя се гърчеше наляво и надясно, като издаваше кратки стенещи звуци. „О, да — пъшкаше тя. — Не спирай!“ Сграбчи бедрата на мъжа и започна да ги дърпа към себе си. Той започна да помпа по-силно и по-бързо с буйни и ритмични движения. Нейните движения също станаха по-енергични, а ноктите й се впиха в голия гръб на мъжа.

— О, да — изстена тя. — Да, да, да! Свършвам!

Операторът погледна към наблюдаващия ги и той му кимна с блеснали зад черните стъкла очи.

— Сега! — извика операторът към мъжа на леглото. Обхванатото от необуздана страст момиче дори не го чу. Докато лицето й се изпълваше с див екстаз, а тялото й започна да трепери, мъжът обхвана шията й с огромните си ръце и започна да стиска, от което въздухът й спря и не можеше да диша. Зяпна го изненадано, а после ужасеният и поглед показа, че изведнъж е разбрала какво ще се случи.

Зрителят си помисли: „Това е моментът! Сега! Мили Боже! Какъв поглед!“ Очите й бяха обезумели от ужас. Опита се да се измъкне от железните окови около гърлото й, но напразно. Все още свършваше, като удоволствието от оргазъма се смесваше с ужасяващите тръпки на настъпващата смърт.

Зрителят бе плувнал в пот. Вълнението му бе непоносимо. Момичето умираше по средата на най-голямото удоволствие в живота, очите й гледаха в лицето на смъртта. Каква красота!

Изведнъж всичко свърши. Зрителят седеше изтощен, разтърсван от сладострастни тръпки и дишаше дълбоко. Момичето бе наказано.

Зрителят се чувстваше като бог.

Цюрих

Петък, 11 септември

12:00 часа

Главната кантора на „Рофи и синове“ заемаше площ от шестдесет акра край Шпретенбах в западните покрайнини на Цюрих. Администрацията се помещаваше в дванайсететажна модерна сграда от стъкло, която се извисяваше над струпаните наоколо изследователски центрове, производствени предприятия, експериментални лаборатории, планови отдели и железопътни прелези. Тук бе мозъчният център на огромната империя „Рофи и синове“.

Фоайето бе съвсем съвременно, боядисано в бяло и зелено и обзаведено с датски мебели. Администраторката седеше зад стъклено бюро, а посетителите, на които разрешаваше да влязат в сградата, трябваше да бъдат придружавани от някой служител. В задната дясна част на фоайето се намираха няколко асансьора, единият от които бе експресен и се използваше от президента на компанията.

Тази сутрин частният асансьор извозваше членовете на Управителния съвет. Те бяха пристигнали през последните няколко часа от различни части на света със самолет, влак, хеликоптер и лимузини. Вече се бяха събрали в обширната, тапицирана с дъбово дърво заседателна зала с високи тавани: сър Алек Никълс, Валтер Гаснер, Иво Палаци и Шарл Мартел. Единственият присъстващ в залата, който не бе член на съвета, бе Рийс Уйлямс.

На помощните масички бяха поставени закуски и разхладителни напитки, но никой в стаята не им обръщаше внимание. Всички бяха напрегнати, нервни и прекалено заети с мислите си.