Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Чакай малко — прекъсна го Елизабет. — Какво е Росили и какво е коракъл?

— Росили е една бурна река, пълна с опасни бързеи и течения. Коракъл е вид древно кану, направено от дървени летви и непромокаеми животински кожи. Никога не си виждала Уелс, нали? — Тя поклати глава отрицателно. — При долината на Хийт има един водопад, който е сред най-красивите гледки на света. А другите прекрасни места, които заслужават да се видят, са Ейбър-Ейди, Кеърбъди, Портклей, Кигъти и Лангуъм. — Думите се лееха от устатата му като някаква звучна песен. — Уелс е една дива и неопитомена страна, пълна с чудни изненади.

— И все пак си напуснал Уелс.

Рийс се усмихна и обясни:

— Заради жаждата у мен. Исках да завладея света.

Но не й каза, че тази негова жажда не го е напуснала.

През следващите три години Елизабет не се делеше от баща си. Работата й бе да му създава удобства, така че да може да се съсредоточава върху това, което бе единствено важно за него — работата. Подробностите от ежедневието бяха оставени изцяло на грижите на Елизабет. Тя назначаваше и уволняваше прислужници, подреждаше и опаковаше мебелите в различните им жилища според нуждите на баща си и му правеше компания.

Нещо повече, превърна се в очи и уши за него. След всяка работна среща Сам питаше Елизабет какви са впечатленията й от някого или пък й обясняваше защо се е държал по определен начин. Наблюдаваше го да взема решения, от които зависеше животът на хиляди хора и се финансираха със стотици милиони долари. Чувала бе държавни глави да се молят на Сам Рофи да отвори фабрика или пък да настояват да закрие някоя. След една от тези срещи Елизабет възкликна:

— Това е невероятно! Все едно, че ръководиш държава.

Баща й се усмихна и отговори:

— „Рофи и синове“ има по-големи доходи, отколкото три четвърти от държавите в света.

При пътуванията с баща си Елизабет отново бе запознавана с другите членове на фамилията Рофи, с нейните братовчеди и братовчедки и техните съпруги или съпрузи.

Като малка Елизабет ги беше виждала по време на ваканциите, когато пристигаха в някоя от къщите на баща й или пък тя заминаваше да им погостува през кратките училищни ваканции.

Най-весело й бе при Симонета и Иво Палаци в Рим. Те бяха открити и дружелюбни, а Иво винаги я караше да се чувства като жена. Той бе ръководител на италианското поделение на „Рофи и синове“ и бе постигнал доста. Хората обичаха да работят с Иво. Елизабет запомни какво й каза една от съученичките й, след като се бе запознала с него: „Знаеш ли какво харесвам у братовчед ти? Той е сърдечен и чаровен.“

Такъв си беше Иво — сърдечен и чаровен.

Другите бяха Елен Рофи-Мартел и съпругът й Шарл, в Париж. Елизабет никога не бе разбирала Елен и не се чувстваше спокойно в дома й. Тя винаги се държеше любезно с нея, но бе някак си хладно резервирана, с което Елизабет не можеше да свикне. Шарл бе шеф на френския клон на „Рофи и синове“. Той бе добре информиран, но Елизабет бе чула баща й да казва, че му липсва предприемчивост. Можеше да изпълнява заповеди, но не бе инициативен. Сам не бе го заместил, защото френският клон работеше много доходно.

Елизабет подозираше, че Елен Рофи-Мартел имаше голямо участие в успешната му дейност.

Елизабет харесваше немската си братовчедка Ана Рофи-Гаснер и съпруга й Валтер. Чувала бе семейните клюки, че Ана Рофи не се е омъжила на ниво. Валтер Гаснер бе смятан за черна овца, за зестрогонец, който се е оженил за непривлекателна, а и доста по-стара от него жена заради парите й. Елизабет не смяташе братовчедка си за непривлекателна. Винаги бе мислила, че Ана е стеснителна, чувствена личност, затворена в себе си и малко изплашена от живота. Елизабет харесваше и Валтер. Той имаше класическите черти на кинозвезда, но не бе нито арогантен, нито фалшив. Изглеждаше истински влюбен в Ана и Елизабет не вярваше на ужасните неща, които бе чувала за него.

Любимецът й сред всички братовчеди бе Алек Никълс. Майка му бе от фамилията Рофи и се бе оженила за сър Джордж Никълс, трети баронет. Елизабет се обръщаше именно към Алек, когато имаше нужда от съвет. Може би заради чувствителността и спокойствието си Алек изглеждаше някак си равен на младото момиче, а тя усещаше колко много се ласкае той от нейната привързаност. Той винаги се бе държал с нея като с равен, готов да й предложи каквато и да е подкрепа и съвет. Елизабет си спомняше, че веднъж в момент на мрачно отчаяние бе решила да избяга от къщи. Бе си приготвила куфара и после внезапно реши да позвъни на Алек в Лондон, за да му каже „сбогом“. Той бе на заседание, но излезе по средата и говори с нея по телефона повече от час. Когато свършиха, Елизабет бе решила да прости на баща си и да му даде още една възможност. Такъв бе сър Алек Никълс. Жена му — Вивиан, бе егоистична и безразсъдна. Тя бе най-егоцентричната жена, която Елизабет някога бе срещала.