Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Съжалявам за вечерята. Ако не беше Рийс…

— Сигурен съм, че следващия път ще се справиш много по-добре — просто каза Сам.

И излезе прав. От този момент нататък, когато Елизабет даваше прием, независимо дали за четири или за четиристотин души, тя винаги проучваше гостите, научаваше какво обичат или не обичат, какво ядат и пият и какъв вид забавление предпочитат. Създаде си каталог с папки за всеки поотделно. Гостите оставаха поласкани, когато виждаха любимото си вино или уиски и предпочитаните пури, приготвени специално за тях, и че Елизабет можеше да разговаря за тяхната работа.

Рийс присъстваше на повечето от приемите и винаги идваше с най-красивите момичета. Елизабет ги мразеше до една. Опитваше се да им подражава. Ако Рийс дойдеше с момиче, което си е вдигнало косата отзад, тя си правеше същата фризура. Опитваше се да се облича по начина, по който се обличаха момичетата на Рийс, и да се държи като тях. Но той като че ли не забелязваше нищо. Изобщо не му правеше впечатление. Елизабет се ядоса и реши да си бъде такава, каквато е.

На сутринта на двайсет и първия й рожден ден, когато Елизабет слезе за закуска, Сам нареди:

— Поръчай билети за театър за довечера. Вечерята ще бъде в „Клуб 21“.

Елизабет си помисли: „Значи си е спомнил“ и й стана страшно приятно. После баща й добави:

— Ще бъдем дванайсет души. Ще говорим за боливийските контракти.

Не му каза нищо за рождения си ден. Получи телеграми от няколко бивши съученички, но това бе всичко. До шест часа вечерта, когато пристигна огромен букет цветя. Сигурна бе, че е от баща й. Но на картичката пишеше: „Какъв прекрасен ден за една прекрасна дама.“ Подписана бе от Рийс.

Баща й тръгна да излиза в седем същата вечер на път за театъра. Забеляза букета и подхвърли разсеяно: „Обожател ли имаш?“

Елизабет се изкушаваше да каже: „Те са за рождения ми ден“, но имаше ли някакъв смисъл? Ако трябва да припомняш на някого, когото обичаш, кога е рожденият ти ден, всичко става безсмислено.

Проследи как заминава и се чудеше какво да прави вечерта. Двайсет и първият рожден ден винаги е бил знаменателно събитие. Ден, в който си пораснал, вече си зряла личност, вече си свободен. Е, ето го този особен ден, а тя не се чувстваше по-различно, отколкото миналата година или пък преди две години. Защо не бе си спомнил? Щеше ли да си спомни, ако тя му бе син?

Икономът се приближи и я попита кога ще вечеря. Елизабет не беше гладна. Чувстваше се самотна и изоставена. Усещаше, че се самосъжалява, но се дразнеше от нещо по-важно от непразнувания й рожден ден. Това бяха всичките й самотни рождени дни в миналото, болката, че расте сама, без майка или баща, или без никого, който да се интересува от нея.

В десет часа същата вечер облече пеньоара си и седна в хола на тъмно пред камината, когато чу нечий глас да казва: „Честит рожден ден!“

Лампата светна и пред нея застана Рийс Уйлямс. Пристъпи към нея и каза укорително:

— Така не се празнува рожден ден. Колко пъти в живота си ще бъдеш на двайсет и една?

— Аз… мислех, че трябва да си с баща ми тази вечер — развълнувано изрече Елизабет.

— Бях с него. Той спомена, че ще бъдеш сама цялата вечер. Обличай се. Отиваме да вечеряме.

Елизабет поклати глава. Отказваше да приеме съжалението му.

— Благодаря ти, Рийс. Аз… наистина не съм гладна.

— А аз съм гладен и не обичам да се храня сам. Давам ти пет минути да се облечеш или ще те взема така, както си.

Вечеряха в един ресторант в Лонг Айлънд. Хапнаха хамбургери с люти чушки и пържени картофи, пиха бира и разговаряха, а на Елизабет й се струваше, че й е по-хубаво, отколкото на вечерята в „Максим“. Цялото му внимание бе насочено към нея и тя започна да разбира защо е така привлекателен за жените. Не беше само заради външния му вид. Истината бе, че той наистина харесва жените и му е приятно да бъде в тяхната копания. Държеше се така, че да я накара да се почувства по особен начин, че иска да бъде с нея повече, отколкото с която и да е друга. Елизабет не се учудваше на това, че всички се влюбваха в него.

Рийс й разказа някои неща за детството си в Уелс и от устата му то звучеше като че ли е било чудесно, весело и пълно с приключения.

— Избягах от къщи — разказваше й той, — защото бях жаден да видя всичко и да направя всичко. Исках да бъда като всички, с които се срещах. Моето „аз“ не бе достатъчно за мен. Можеш ли да е разбереш?

О, как добре го разбираше тя!

— Работех в парковете и по плажовете, а едно лято се хванах на работа като водач на туристите по Росили с кораклите и…