Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Самуел ги изгледа и тримата напълно объркан. Дошъл бе при тях разтревожен и отчаян, после бе преизпълнен от щастие, а сега отново пропадаше в някаква тъмна бездна. Какво искаха от него?

— Решихме да направим компромис — обади се д-р Вал. — Ще ти дадем шестмесечен срок, за да докажеш, че си нещо повече от амбулантен търговец. Ако през това време не можеш да предложиш на Терения условията, с които е свикнала, тя ще се омъжи за равина Рабинович.

Самуел слисано го зяпна.

— Шест месеца!

Никой не можеше да постигне успех за шест месеца! Със сигурност не и човек, който живее в гетото на Краков.

— Разбра ли ме? — попита д-р Вал.

— Да, господине. — Самуел разбираше всичко много добре.

Усети изведнъж някаква тежест в стомаха си. Нямаше нужда от решение на проблема, а имаше нужда от някакво чудо. Семейство Вал щяха да се задоволят само ако зет им е лекар или равин, или пък е богат.

Самуел бързо прехвърли наум всички възможности.

Законът му забраняваше да стане лекар.

А равин? Човек трябва да започне да учи за равин още когато е на тринайсет години, а Самуел бе вече почти на осемнайсет.

Да забогатее? Изключено. Дори и да работеше по двайсет и четири часа на ден продавайки стоката си по улиците на гетото докато станеше на деветдесет години, той все още щеше да си бъде бедняк. Д-р Вал и жена му бяха поставили неразрешима задача. Те явно бяха отстъпили пред Терения, разрешавайки й да отложи сватбата си с равина, докато в същото време поставяха условия, които знаеха, че Самуел не може да изпълни. Терения бе единствената, която вярваше в него. Тя бе уверена, че той може да постигне слава или да стане богат за шест месеца. „Тя е по-луда и от мене“ — помисли си отчаяно Самуел.

Шестмесечният срок започна да тече, а времето летеше. Дните на Самуел минаваха в търговия по улиците, помагайки на баща си. Но щом като сенките на залязващото слънце започнеха да се спускат над стените на гетото, Самуел бързо се прибираше вкъщи, хапваше набързо и отиваше да работи в лабораторията си. Приготви стотици банки със серум, инжектира зайци, котки, кучета и птици, но те всички умираха. „Много са малки — отчаяно си мислеше Самуел. — Нужно ми е по-голямо животно.“

Но не разполагаше с такова, а времето препускаше.

Самуел ходеше два пъти в седмицата до Краков, за да се снабдява със стока, която после продаваха от количката. Заставаше на разсъмване пред заключените порти, заобиколен от другите търговци, но нито ги виждаше, нито ги чуваше. Умът му витаеше в други светове.

И както Самуел стоеше замечтано една сутрин, чу, че някой вика:

— Хей, евреино! Мърдай!

Самуел вдигна очи. Портите бяха разтворени, а количката му препречваше пътя. Единият от пазачите ядосано махаше на Самуел да тръгва. Пред портите винаги имаше двама пазачи на пост. Те носеха зелени униформи със специални отличителни знаци, а въоръжението им се състоеше от пушки и тежки палки. Единият от пазачите носеше на кръста си огромен ключ, закачен на верижка, с който отключваха и заключваха портите. Край гетото течеше рекичка, над която някога бе построен дървен мост. От другата страна на моста се намираше полицейският гарнизон, към който бяха прикрепени пазачите на гетото. Самуел неведнъж бе наблюдавал да влачат някой нещастен евреин през моста. Пътуването бе винаги еднопосочно. Евреите бяха задължени да се прибират в гетото до залез слънце, а всеки, когото хванеха извън портите след като се е стъмнило, задържаха под арест и го изпращаха в трудов лагер. Кошмарът на всеки евреин бе, че може да го хванат извън портите след залез слънце.

И двамата пазачи бяха длъжни да стоят на пост и да патрулират пред портите през цялата нощ, но в гетото бе добре известно, че след като заключат евреите, единият от тях изчезваше към града и се веселеше там до сутринта. Връщаше се малко преди изгрев слънце, за да помогне на колегата си да отворят портите за новия ден.

Двамата пазачи, които обикновено стояха на пост, се казваха Паул и Арам. Паул бе приятен човек, с весел нрав. Арам бе напълно различен. Беше като животно, мургав и як, с мощни ръце и тяло, приличащо на бирена бъчва. Обичаше да тормози евреите, а когато беше на пост, всички евреи, които бяха извън портите, правеха така, че да се върнат по-рано, защото за Арам нямаше по-голямо удоволствие от това да хване някой евреин, да го пребие до безсъзнание и да го повлече през моста към омразната полицейска казарма.

Именно Арам бе този, който стоеше и викаше по Самуел да премести количката си. Самуел бързо мина през портите и пое към града, усещайки, че Арам е впил злобния си поглед в гърба му.