Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Шестмесечната отсрочка, дадена на Самуел, бързо се стопи на пет, после на четири и накрая — на три месеца.

Нямаше ден или час, в който Самуел не мислеше как да разреши проблема или пък да не работи трескаво в мъничката си лаборатория. Опита се да поговори с някои от богатите търговци в гетото, но малцина му отделиха от времето си, а онези, които му обърнаха внимание, му дадоха само безполезни съвети.

— Искаш да направиш пари ли? Пести си стотинките, момче, и някой ден ще имаш достатъчно, за да си купиш магазин като моя.

Много лесно им бе да говорят така, защото повечето от тях бяха родени в богати семейства.

Самуел си помисли да вземе Терения със себе си и да избягат. Но къде? Щяха да стигнат до някое друго гето, а той щеше да бъде пак беден небиш. Не, обичаше Терения прекалено много, за да й стори подобно нещо. И това беше истинската клопка, в която бе попаднал.

Времето неумолимо напредваше и трите месеца станаха два, а после — един. Единствената му утеха през това време бе, че му позволяваха да вижда любимата си Терения по три пъти в седмицата, естествено с придружителка, и при всяка нова среща Самуел разбираше, че я обиква още по-силно. Усещането бе и сладко, и горчиво, защото колкото по-често я виждаше, толкова по-близо бе мигът, в който щеше да я загуби.

— Ще намериш начин — окуражаваше го постоянно Терения.

Но вече бяха останали само три седмици, а така, както и в началото, Самуел не бе намерил никакво решение.

Късно една вечер Терения дойде при него в конюшнята. Прегърна го и прошепна:

— Хайде да избягаме, Самуел.

Никога не я бе обичал така, както я обичаше в този миг. Готова бе да се опозори, да напусне майка си и баща си, да изостави удобствата, в които живееше, само заради него.

Притегли я към себе си и каза:

— Не можем. Където и да отидем, аз ще си остана амбулантен търговец.

— Няма значение.

Самуел си помисли за хубавия й дом с просторните стаи и за прислужниците, а после си припомни за мизерната стаичка, в която живееше с баща си и леля си, и каза:

— Но за мен има значение, Терения.

И тя се обърна и излезе.

На следващата сутрин Самуел срещна бившия си съученик Исак, който вървеше по улицата и водеше кон. Конят бе едноок, страдаше от остри колики, бе окуцял и оглушал.

— Добро утро, Самуел.

— Добро утро, Исак. Не знам накъде си тръгнал с това бедно конче, но по-добре да побързаш. Май няма да издържи много.

— Няма нужда да издържи. Повел съм Лоти към фабриката за туткал.

Самуел се загледа в животното, внезапно заинтересован.

— Мисля, че няма да ти дадат много за нея.

— Знам. Искам само няколко гулдена, за да си купя количка.

Сърцето на Самуел започна да бие учестено.

— Мисля да ти спестя пътя. Ще ти дам моята количка срещу коня.

Сделката бе сключена за по-малко от десет минути.

Сега Самуел трябваше само да си направи нова количка и да обясни на баща си, че е загубил старата, а и как се е сдобил с кон, който едва се крепи на краката си.

Самуел заведе Лоти в конюшнята, където бяха държали Ферд. При по-щателен оглед конят се оказа в още по-отчайващо състояние. Самуел поглади животното и каза:

— Не се тревожи, Лоти, ти ще влезеш в историята на медицината.

Няколко минути по-късно Самуел вече работеше с новия серум.

Поради пренаселеността и нехигиеничните условия епидемиите бяха често явление в гетото. Последната напаст бе треска, която причиняваше задушаваща кашлица, подуване на жлезите и болезнена смърт. Лекарите не знаеха от какво е причинена, нито пък как да я лекуват. Бащата на Исак също се зарази от болестта. Когато Самуел научи, изтича да види приятеля си.

— Докторът беше тук — каза му разплаканото момче. — Нищо не може да се направи. От горния етаж се чуваха ужасните звуци на мъчителната кашлица, която като че ли нямаше край.

— Искам да направиш нещо за мен — помоли Самуел. — Дай ми една от носните кърпи на баща ти.

— Какво? — зяпна го учудено Исак.

— Използвана кърпа. И внимавай, докато я носиш. Пълна е с бацили.

Час по-късно Самуел бе в конюшнята и внимателно остъргваше съдържанието на носната кърпа в съд, пълен с бульон.

Работи през цялата нощ, на другия ден и на следващия ден, като инжектираше малки дози от съдържанието на съда на пациентката Лоти, после увеличи дозите, борейки се с времето, опитвайки се да спаси живота на бащата на Исак.

Опитвайки се да спаси и собствения си живот.

Години по-късно Самуел все още не бе сигурен дали Бог се е погрижил за него или за стария кон, но Лоти издържа на постепенно увеличаваните дози, а Самуел получи първата банка с антитоксин. Следващата му задача бе да убеди бащата на Исак да му разреши да го приложи върху него.