Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Елизабет не можеше да го понася.

Чувстваше се като заточеница. Отпратили я бяха от къщи и настаняването в пансиона й се струваше като сурово наказание за престъпление, което не бе извършила. В онази чудна вечер, когато откриваше баща си, а и той се разкриваше пред нея и ставаха приятели, бе почувствала, че е на прага на нещо прекрасно. Но сега той бе по-далече от когато и да било.

Елизабет успяваше да следи живота на баща си по това, което пишеха във вестниците и списанията. Публикуваха често статии и негови снимки, показващи го на срещи с министър-председатели или президенти, или пък откриващ нов фармацевтичен завод в Бомбай, или пък на вечеря с шаха на Иран. Елизабет залепваше всички статии в албум, който често разглеждаше. Слагаше го на скришно място заедно с книгата на Самуел.

Елизабет се държеше настрана от другите ученички. Някои от момичетата живееха по две или по три в стая, но Елизабет бе поискала да я настанят самостоятелно. Пишеше дълги писма на баща си, а после късаше онези от тях, които издаваха чувствата й. От време на време идваше по някоя кратка бележка от него, а за рождените си дни получаваше весело опаковани подаръци от скъпи магазини, изпращани й от секретарката му. Елизабет страдаше от отсъствието на баща си ужасно.

За Коледа щяха да се съберат във вилата в Сардиния и колкото по-малко време оставаше дотогава, толкова повече търпението й се изчерпвайте. Щеше да се поболее от вълнение. Направи си цял списък от задачи за изпълнение и внимателно ги записа:

Да не бъда досадна.

Да проявявам интерес.

Да не се оплаквам от нищо, особено от училището.

Да не разбере, че се чувствам самотна.

Да не го прекъсвам, когато говори.

Да бъда в спретнат вид, дори на закуска.

Да се смея много, така че да види колко съм щастлива.

Записаното бе като молитва, отправена към боговете. Ако вършеше всички тези неща, може би — просто може би, решенията й ще се покрият с фантазиите й. Ще прави задълбочени изказвания за третия свят и развиващите се страни, а баща й ще се учудва: „Не знаех, че проявяваш такъв интерес“ (правило номер две), или пък: „Ти си много умно момиче, Елизабет.“ А после ще се обърне към секретарката си и ще и каже: „Мисля, че Елизабет няма защо да ходи повече на училище. Защо да не я задържа тук, при мене?“

Една гореща, искрена молитва.

Малкият реактивен самолет на компанията взе Елизабет от летището в Цюрих и я отведе до летището в Олбия, където я посрещна една лимузина. Елизабет седна в колата отзад, като се заставяше да успокои разтрепераните си колена. „Каквото и да се случи — упорито си мислеше тя, — няма да ме види разплакана. Не трябва да узнае, че ми е липсвал толкова много.“

Колата пое по дългия, лъкатушещ планински път, водещ за Коста Смералда, а после се отби по тесния път към върха. Елизабет винаги се страхуваше, когато се движеше по този път. Беше тесен и стръмен, като от едната му страна се издигаше планината, а от другата се спускаше ужасната пропаст.

Колата спря пред къщата, а Елизабет излезе и тръгна към вратата, после се затича с всички сили. Входната врата се отвори и местната прислужница Маргарита застана на прага с усмивка.

— Здравейте, мис Елизабет.

— Къде е баща ми? — попита Елизабет.

— Наложи се да замине за Австралия по някаква спешна работа. Но ви остави тук цял куп прекрасни подаръци. Ще бъде една чудесна Коледа.

Елизабет бе донесла със себе си Книгата. Застана в хола на вилата и се загледа в портрета на Самуел Рофи с Терения до него, усещайки присъствието им, сякаш бяха оживели. Доста време мина преди Елизабет да се обърне и да се качи по стълбите до горната стая с Книгата в ръце. Всеки ден прекарваше там с часове, като прочиташе и препрочиташе написаното, чувствайки се все по-близка със Самуел и Терения, а разделящите ги сто години просто изчезваха…

През следващите няколко години, четеше нататък Елизабет, Самуел прекарвал дълги часове в лабораторията на д-р Вал, като му помагал да смесва мехлемите и лекарствата и учел за какво се използват. И винаги на заден план стояла Терения — ефирна и красива. Самото й присъствие го изпълвало с увереност, че мечтата му ще се осъществи и че някой ден тя ще му принадлежи. Самуел се разбирал добре с д-р Вал, но с майката на Терения нещата стояли другояче. Тя била женище с остър език, обичала да се превзема и мразела Самуел. Той се стараел да не се изпречва на пътя й.